ПУСНЕТЕ ЗАПИСА!
Поради големия интерес и от страна на приятели, и от страна на опоненти, публикувам придобилия известност запис на част от катедрено заседание на катедра”Социология”, по-точно запис на момент, в който дневният ред беше изчерпан. Искам да подчертая че не бях длъжен да го правя и никой не е длъжен изобщо да дава гласност на протоколи от заседания на която и да е катедра, в който и да е Университет – за оповестяване на такава информация има специална процедура.
Този запис обаче много ясно характеризира ситуацията в която се намираме. Представете си някой, който е преминал всякакви граници на служебна етика, приличие или поне уважение към възрастта ви, смята се за Господ и раздава присъди, квалификации на хора чието интелектуално ниво е на светлинни години над неговото...Какво бихте направили тогава? Аз бях очевидец на всичко, което се случи, на записа присъства и моята оценка на ситуацията – “извън контрол”. Затова напълно се солидаризирам с Мария и с всичко казано от нея!
В живота нищо не остава безнаказано, делата ни винаги ще ни следват...
11 коментара:
доц. Дулов, позволете ми да се обърна към Мария Серафимова чрез Вашия блог: Мария, възхищаваме се от теб и колегите ти, които толкова време търпят това безобразие и не реагират, само за да запазят достойнството си и да не навредят на студентите си. Мисля че Вашето себеотрицание ще бъде възнаградено. Знам четова което казвате в "онзи запис" има морален смисъл и цели да защити колегите ви от вълната простотии, които се лее против тях. Знам и друго - те ще получат своите шамари от живота - всеки намира това , което заслужава.
Чета Вашите блогове, слушам и записа. Ще ви кажа, ако накой започне да говори и пише такива неща срещу мен, няма да му се размине само с шамари. Чудя ви се защо се оставяте да се държат така с вас. Не знам в този вашия университет някой работи ли. Вие студенти ли учите или, или блогове пишете. Вие искате да си гледате работата, а те не ви дават. Много сте меки с тях - това е.
Признателен съм за Вашите коментари. искам да Ви помоля само за едно нещо - пишете имената си. Знам че не е лесно - всеки , който се обади, рискува също да бъде залян от помията, с която ни заливат от 15 февруари насам,но не желая да превръщам блога си в море от анонимни удари и контраудари. Оттук нататък ще трия всеки анонимен,или с негово съгласие ще разкривам самоличността му именно заради стила, който съм избрал.
Тук обаче възниква един въпрос, който надхвърля с мащабите си нашата история. Той се състои в това как може човек да се защити от такива организирани форми психологически тормоз и натиск от киберпространството. Значи ли това, което става че всеки графоман може да излива психологическите си страдания върху други хора? Значи ли че могат да ви обиждат, да лъжат и клеветят, без да имате право да се защитите?
В страни като Съединените щати например за много по-малко щеше да има осъдителна присъда (присъди са издадени дори за пращане на e-mail, което може да се приеме като психологически тормоз). Това е смисълът на “онзи” запис – в него аз казвам че ситуацията е извън контрол. Когато накърняват вашите законни права и се чувстват напълно безнаказани, когато се гаврят с достойнството ви, с това, което правите, стремят се да провалят работата ви и да ви въвличат в някакви интриги, в които не желаете да участвате, какво трябва да направите? Да благодарите? Да подадете другата буза? Ще наруша стила на този блог, ако започна да разказвам за това как се държи въпросната “образец за възпитание, такт и позитивно отношение към мнението на другия” (ха-ха – значи не я познавате).
Ние ще устоим на това, бъдете сигурни, но всъщност за бъдещето е важно как порядъчните хора могат да бъдат защитавани от подобни посегателства срещу личността им, достойнството и свободата им. Как обществото може да създаде заедно със законите реални нагласи за това хората да се зачитат един друг и да не прибягват до кибернасилие когато се стремят да решат някакъв свой проблем. Винаги съм бил за пълна свобода на киберпространството и минимум регулации. Сега разбирам че това е възможно само ако самите хора са свободни (защото моята свобода означава свободата на другия)
МАРИЯ СЕРАФИМОВА КАЗА:
Знаеш ли Владо, много дълго се въздържах от каквато и да било реакция във връзка с този прословут запис.
Надявах се, в твоя блог да не се налага да продължаваме тази толкова отблъскваща дискусия, а да останем на съвсем друго равнище, което е нашето равнище. И все пак се наложи, безкрайно ти благодара за тази възможност.
Нещата, обаче, излязоха от контрол - обвиняват ме в неща, които далеч надминават границите на едно катедрено заседание.
Но сега тази „ чувствителна млада жена убедено обяснява на колегите си, включително и на студентите си, как трябва да постъпват, на какво се дължи авторитета на една катедра, коментира от позицията на съдник поведението ми, макар че много, ама много добре знае какво е предизвикало това ми поведение. Трудно е д се опише начина по който се държи, по който репликира, по който гледа – това трябва да се види.
Публикувах този запис, само за да не бъде отнасян към никой от колегите ми, а не за да демонстрирам каквото и да било от моята ценностна система. Отношението ми към него става ясно още от начина по който е озаглавен "Макаренко-Серафимова" - иронично към самата мен и към ситуацията в която съм се оказала.
Що се отнася до коментарите, които Светла Енчева допуска в своя Блог относно комунистическото ми минало - точно този вид „демократична” критика говори сама за себе си.
Много ми се иска да цитирам част от този „Неуютен блог”. Това беше един от моите „цивилизовани” опити да вразумя Светла Енчева, защото бях убедена, че това не е точно нейния стил. Този „постинг” беше посветен на прошката.
Заблуждавала съм се – е, човек допуска грешки в живота си. Това е едно от многото, които съм допуснала и най-вероятно ще допускам. Едно нещо никога няма да простя – използването на студентите, никога няма да си простя, че допуснах те да бъдат включени.
Днес направих един гаф. Не знаех, че днес е Сирни Заговезни, поради което реагирах на коментар в блога си (от автор, който предпочита да е анонимен, но разчита, че знам кой е) доста грубичко. После ми стана мъчно.
Анонимен каза...
"Вярвайте на тези, които търсят истината, съмнявайте се в тези, които я намират"
Андре Жид
Четвъртък, 2008, Март 6 14:39:00 EET
Светла Енчева каза...
"Свобода е свободата да кажеш, че две и две правят четири. Приеме ли се това за дадено, оттук следва всичко останало."
Джордж Оруел, "1984"
Четвъртък, 2008, Март 6 15:54:00 EET
Анонимен каза...
Всички опити да се покаже, че 2+2=4,никога не са съобразени със скоростта на вятъра
Раймон Кено
Четвъртък, 2008, Март 6 18:39:00 EET
Светла Енчева каза...
Благодаря за хубавите думи на Реймон Кьоно. Като си говорим за вятър, се сещам за любимата ми песен на група "Контрол" "Не умирахме от щастие":
"И станахме всички ветропоказатели,
Еднакви по форма и еднакви по цвят"
Четвъртък, 2008, Март 6 18:55:00 EET
Анонимен каза...
"Чудесното е това, че за да успокоим хората, е достатъчно да оспорим очевидното"
Робер Бресон
Четвъртък, 2008, Март 6 19:17:00 EET
Светла Енчева каза...
Хм да, тук съм напълно съгласна, гледайки как цял един университет активно се занимава с това. Само дето не знам дали е чудесно.
Четвъртък, 2008, Март 6 19:56:00 EET
Анонимен каза...
"Ако по една случайност има нещо, което понятието би било неспособно да обхване и да разреши, тогава в това би трябвало да се вижда върховното разделение и най-голямото нещастие."
?
Четвъртък, 2008, Март 6 20:27:00 EET
Светла Енчева каза...
Хмда, и на това ставаме свидетели. Хубаво си ни беше понятието, обясняваше всичко, а сега? Мъка! Крясъци! Заплахи! Шамари!
Четвъртък, 2008, Март 6 20:39:00 EET
Анонимен каза...
Хъм, знаеш ли мисля си кого най-често заплашват с шамаросване - децата "като такива"...
Няма нищо по-тъжно от бъдещето, което прилича на онова, което сме си представяли...
"Трябваше да избера между чука и наковалнята, сега признавам, че отнесох най-вече удара"
Виктор Сегален
Четвъртък, 2008, Март 6 20:57:00 EET
Анонимен каза...
Гледала ли си филма "Жертва на спасение"?
Четвъртък, 2008, Март 6 21:08:00 EET
Анонимен каза...
Знаеш ли - простено да ти е...
Неделя, 2008, Март 9 12:15:00 EET
Светла Енчева каза...
Нито съм молила за прошка, нито мисля, че има за какво. Нито пък имам каквото и да е намерение да променя курса си на поведение (даже римувано се получи). Смятах, че е редно да изчакам официалното изявление за катедрения блог, за което се взе решение на последното заседание. Но ако такова не последва, няма да мълча вечно.
Неделя, 2008, Март 9 12:27:00 EET
Анонимен каза...
Пак не разбра за какво става дума,
днес е Заговезни за мен и моите близки, реших да отстраня лошите мисли и помисли, но явно ти си си ти...Най-накрая го разбрах, като си помисля, че съм те сравнявала с Джейн Еър...
Не знам каква връзка с написаното в катедрения блог би имало твоето мълчание?
Моля, имаш думата, включително и да публикуваш цялото ми изказване, защото то беше направено в качеството ми на човек, единствено и само на такъв.
Е, сега вече от моя страна настъпва мълчанието...
Неделя, 2008, Март 9 12:38:00 EET
Светла Енчева каза...
Тук вече се извинявам за предишния си коментар. Тъй като не съм православен християнин, не помня кога са всички православни празници. Сещам се за думите на Киркегор "срещу Бог винаги сме на погрешен път". Никога съм нямала претенцията, че въплъщавам Божията или, както твърдиш, "висша" справедливост. Протестът ми се свързва единствено с желание за спазване на законност.
Мария, бих публикувала изказването ти където и когато кажеш, стига да знам кое. Не съм получавала нищо с искането да го публикувам.
Спокоен празник.
Неделя, 2008, Март 9 12:56:00 EET
Alexander каза...
На Сирни Заговезни прошка се дава само след като е поискана.
Владо,
Не обичам да пиша в блогове и форуми, но не се сдържах, защото това, което виждам, надминава всичките ми представи за това, което става. Помниш ли филма “на всеки километър”? Там Стефан Данаилов избълва една приказка на един германец: Вие сте комунист, защото казвате че аз съм комунист. Точно тази фраза издава онези, които бълват мръсотии против вас. Само възпален комунистически мозък може да роди идеята за “лустрация” на Мария – комунистите викат дръжте комунистите. Познато е и както ти пишеш – бездарно.
За да не ме изтриеш – пиша си името: Ваня Василева
Мария Серафимова каза:
Днес, както си четях разни неща на различни места в интернет пространството си припомних част от една книга на Андре Глюксман "Готвачката и човекоядецът". Пък и на моята възраст предпочитам предимно да цитирам, защото вече, както прочетох някъде, вече ми е крайно време да умирам, защото съм непоправимо повредена, защото съм комунистически продукт, защото нямам нищо общо с науката, защото съм врачанска селянка, впрочем една подробност е пропусната, не само съм селянка, но и от дълги години съм щастливо омъжена за селянин, та на въпроса:
"...За да извърши зло, човек трябва преди това да го осъзнае като добро или като осмислено закономерно действие.
Природата на човека за щастие е такава, че той трябва да търси оправдание за своите действия.
Оправданията на Макбет са слабо - и го загризва съвестта. А и Яго е просто агънце. Фантазията и душевните сили на Шекспировите герои не надхвърлят десетина трупа. Защото те са лишени от идеология.
Идеологията! - тъкмо тя дава търсеното оправдание за злодеянието и необходимата продължителна твърдост на злодея.Тъкмо тя е..., която му помага да оневинява пред себе си и другите своите постъпки и да не чува укори, не проклятия, а хвалби и почит. Така инквизиторите укрепват властта си чрез християнството, завоевателите чрез възвеличаване на родината, колонизаторите - чрез цивилизацията, нацистите - чрез расата, якобинците и болшевиките - чрез равенството, братството и щастието на бъдещите поколение."
Мария,
Само допреди няколко години си мислех че злото се корени в една точно определена идеология и че именно тя е изтрила човешкото в мозъците на милиони хора. Твърде дълго споделях илюзията че достатъчно е да детронираме политическото господство на тази идеология и нещата ще се върнат в нормалните релси. Оказа се много по-сложно и много по-тъжно. На думи властта на тази идеология отмина, но нейното господство стана дори по-категорично, приемайки различни форми, на пръв поглед отдалечени от нея. Властта си отива, но (по Макс Вебер) господството се запазва. Така едни инквизитори и палачи си отиват, а масата с радост посреща новите: “Кралят е мъртъв, да живее кралят”. Ако преди няколко години ме беше попитала за “разходката напук”, щях да ти кажа – да! Сега се страхувам че няма смисъл, няма кой да разбере жеста.
Някои наричат периода, в който се намираме Ваймарски, за други той наподобява времето около 1944. Спомням си още 1989 година, когато в една хубава компания при Трифон Силяновски се радвахме че комунизмът си отива, моят приятел Петър Гогов охлади ентусиазма ни с думите: “Вие още нищо не сте видели, сега идва неокомунизмът!” Идеологията може би си е отишла, не знам (спомням си един много, ама много демократичен социолог, който някога казваше – “трябва да прочетете Ленин от кора до кора” – ти го познаваш много добре), но идеологичността е останала – точно тази изоморфност на мозъка, която позволява навлизането на всякакви идеологически образувания, без разлика. Тези, които не бяха разбрали Маркс, но го тачеха като вожд и учител,сега приеха без да разбират Макс Вебер или Мартин Хайдегер. Утер може да е Хитлер, няма проблем. Все едно в кого ще се кълнат, само да има някой, пред когото да се поклонят. Кръстът смени петолъчката – но нещата останаха същите.
Идеологията има едно много съществено свойство - кара нищожния, посредствения и нещастния да се чувства велик, гениален и щастлив. Като закрачиш под великата кауза твоето невзрачно съществуване неизвестно откъде придобива смисъл. Много сме, силни сме, пустотата на нашето безсилие е заместена от блясъка на славата! Идеологията има качеството да те замая дори с най-абсурдни цели и идеи.
Уви, убедихме се в това. Синята партия се оказа по-червена от “модерната лява”. Много прекрасни хора бяха отвратени именно от тези, които се представяха за алтернатива на комунизма. Моите синове по едно време бяха в младежката организация на СДС и когато я напускаха ми казаха: “Не знаем какво е бил Комсомолът някога, но май това ще да е било.” За съжаление начинът на мислене, дори всекидневните нагласи, жизненият хоризонт на “хомо советикус” са останали същите и след малко демократична еуфория отново изплуват на повърхността. Така животът се превръща в криво огледало и както казваше агент Купър “совите не са това, което са”
Всъщност пътят към нормализацията май минава през това да останеш сам със себе си. Ако издържиш на собствената си компания, първата стъпка към един по-добър свят е направена. Между другото, бях замислил като пръв постинг на този блог (защото той в никакъв случай не беше замислен за истоирята, в която сме въвлечени) разсъждения на една идея на Хърбърт Маркузе, която нося в себе си още от студентските години “отказът да играеш мръсната игра”. Ние не можем да променим този свят, не можем да направим лудия нормален и доносника честен, не можем да спрем насилието, престъпността, дискриминацията и страданията на живи същества. Можем само едно – да не участваме в това. Това е отказът – единствено възможната алтернатива на ставащото. Някога Достоевски беше провъзгласил всечовешкия морален принцип: “виновен съм за всичко, което се извършва по света” – този е по-малко амбициозен: “аз не съм участвал в това”. На пръв поглед изглежда лесно, но понякога именно да се откажеш е по-трудно, отколкото да се поддадеш на натиска.
Мислил съм за това преди тази история. Ти знаеш че в живота си съм успял да престана да участвам в някои неща и се гордея с това. Това, което се случи с нас обаче всъщност се превърна в контрапункт именно на тази идея. Ние сме “лоши” именно, защото не искаме да играем чужда игра, която се опитват да ни натрапят. Така че за жеста – мисля че не е необходим – те няма да го разберат, а който те разбира – ще те разбере и без него.
Искам да ти кажа и това. Упрекват ме че съм създал този блог. Съвсем случайно разбрах че всъщност аз нямам право да го правя, защото съм от “лошите” – има само определени хора, които могат да пишат в блогове – това са “здравите сили”. А аз да си направя блог е просто престъпление. Как смея? Това да ти прилича на нещо?
Обвиняват ни че сме създали този блог за да си пишем в него. Напротив, аз ЩЕ ПОТВЪРДЯ, СЪЗДАЛ СЪМ ГО ИМЕННО ЗА ДА СИ ПИША С ХОРА, КОИТО СА МИ БЛИЗКИ, НА КОИТО ИМАМ КАКВО ДА КАЖА И КОИТО ИМАТ КАКВО ДА МИ КАЖАТ. Естествено всеки е добре дошъл, но тук няма “кауза”, няма идеология – тук сме ние. Това е място за мен и моите приятели. На когото не харесва, нека превключи канала.
Самата идея да генерирам трафик ми е чужда и тук няма място за езика, който се практикува другаде. Освен това този блог не представлява официалната политика на катедрата ни – преди време се опитах да обясня на някои не съвсем грамотни по тази част хора, че блоговете не са институционален, а личен феномен и институциите не създават блогове (това просто е глупаво), но явно те не са искали да чуят. Съвсем скоро ще има сайт и той ще представлява “официалната политика на катедрата”, а тук сме си ние като хора с нашите идеи, наблюдения, открития, дори заблуди (може би ще е интересно да го четем след време).
И още нещо – непрекъснато ни призовават да отговаряме на някакви измислени въпроси, засягащи специални компетенции. На подобни въпроси може да отговаряме само когато задаващият ги е оторизиран да го прави. Това че някой се е самообявил за висша инстанция на справедливостта не е източник на никакви права и никой не е длъжен да му отговаря.
А що се отнася до обидите- те ясно говорят за нищетата и безсилието на тези, които ги изричат.
МАРИЯ сЕРАФИМОВА каза:
Здравей Владо,
Мислех да се въздържа от конкретика, но няма да мога, като по този начин не се съобразявам с многото препоръки от всички, изкушени и не изкушени, да не обръщам внимание на някои неща. Но, един факт ме извади от равновесие… Странно защо написаното от студентите някак не ми прилича на тяхно творчество, аз ги познавам моите студенти – те не пишат така, дори и най-критичните от тях… Години наред имам кутия за анонимни оплаквания…, в която получавам обратна връзка и в това няма нищо свързано с доноси, или както ги наричат някъде там в не уютното и грозно пространство.
Ето ти един материал, изготвен от Люба Спасова, която доста години е шеф на Клуба на социолога, за всичко, което е направено от Клуба, обърни внимание, не от катедра „Социология” тя си има достатъчно своя работа, описана на друго място.
Не бива да се подценяват с ръка някои неща. Макар че, професионална деформация, във „Владетелят” Макиавели пише, че когато се отнася до вземане на власт, единствено и само тогава – всички средства са разрешени… Бях ти писала някъде, че харесвам някои идеи на Макиавели.
Всяка година през май винаги сме обсъждали проблеми, свързани с качеството на образованието, или с гражданското общество, за доказателство на което всеки момент ще излезе и поредния сборник. Но, някои ги няма никъде дори на снимка, защо ли?
Участия в инициативи на Българската социологическа асоциация и Института по социология
1. Приемане на клуба на Социолога за колективен член на Българска социологическа асоциация май 2004 г., участие в прлетния бал на БСА.
2. Участие в студенски четения – “Иван Хаджийски”, Троян 2005г.
Ивета Якова “Модерните мамини дечица с оглед опиянинието на техните бащи”
Тодор Капитанов “Пропедевтичен курс по “Въведение в социологията за социолози”
Красимир Лютов “Парвенюто- ключ към българската модернизация”
3. Участие в четения – “Живко Ошавков”, Инстутут по Социология, БАН
Ивета Якова “Религиозната ситуация в България – случаят БПЦ (Българска православна църква)”
Теодор Тодоров “Агонията на една тоталитарна система (България в периода 1980-1989 г.)”
Люба Спасова “Промяната в ценностната система на българина”
Тодор Капитанов “Смисъла на социологията за социолози”
Светла Енчева “Протестанство и икономически етос в България. Историческа реконструкция на възможността на една едностранна връзка”
Петрана Стойкова “Модели на електорално поведение”
Съвместни студентски конференции Югозападен университет “Неофит Рилски” и УНСС:
1. “Трансформационни процеси и предизвикателства пред социолога в края на XX и началото на XXI век” - студентска конференция на Клубовете на социолога към ЮЗУ и УНСС – домакин Клуб на социолога в Правно-историческия факултет на ЮЗУ “Неофит Рилски”- Благоевград, 2003 г.
2. “Евроинтеграцията през погледа на един млад социолог” - студентска конференция на Клубовете на социолога към ЮЗУ и УНСС - домакин Клуб на социолога в УНСС – м. май 2004 г.; Петко Цончев “Спорта в модерното общество”; Явор Иванов “Геймарите и геймарството”
3. “Икономика и социология” ,студентска конференция на Клубовете на социолога към ЮЗУ и УНСС – домакин Клуб на социолога в Правно-исторически факултет на ЮЗУ „Неофит Рилски” – Благоевград – м. април 2005 г. Издаване на сборник “Икономика и Социология”.
Ивета Якова “Знае ли българинът цената си?”
Петрана Стойкова “Кооперативизмът в българското общество”
Шабан Даракчи “Социологически измерения на неформалната икономика в България по време на прехода”
Даниела Митова “Тютюнопушенето и неговата забрана”
Максим Димитров “Безработицата - важен социално-икономически фактор”
Мирослава Маринова “Финансовата несъстоятелност - мотив или бариера за българите да продължат обучение в престижен университет в чужбина”
Лилия Некова “Студентските бригади”
Люба Спасова “Зара и Големия брат – печелившият…”
Радостина Георгиева “Корупцията през погледа на един млад социолог”
Лилия Некова “Защо „хората от пещерата” биха убили, този, който иска да ги освободи”
4. „Евроинтеграцията – предизвикателства пред младите социолози от българските университети” - национална студентска кононференция с домакин Клуб на социолога в УНСС и участници от Югозападен университет „Неофит Рилски”, Софийски университет „Св. Климент Охридски”, Пловдивски университет „Паисий Хилендарски” и Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – София - 31 май – 1 юни 2006 г.
Тодор Капитанов “Евроинтеграцията - предизвикателство пред балканските исторически стереотипи”
Люба Спасова и Адриана Манчева “Нови образователни възможности — Програмата Сократ-Еразъм - наблюдение с участие”
Шабан Даракчи “ЕС – реалност и перспектива”
Петрана Стойкова “Как оценяват младите хора в България предстоящото присъединяване към ЕС – изследване”
Участие като анкртьори в научно-изследователските проекти на катедра Социология:
1. “Специфики на университетското образование по социология в България” (1999-2000)
2. “Оценка на качеството на преподаване в ЮЗУ “Н. Рилски” (2001).
3. “Отношението на чуждестранните студенти към обучението в Югозападен Университет “Неофит Рилски”(2002-2003) .
4. “Качеството на обучение в Правно-исторически факултет на Югозападен Университет “Неофит Рилски”(2002-2003).
5. “Отношението на студентите към процеса на обучение в Югозападен Университет “Неофит Рилски” (2002-2003).
6. “Информационни предпоставки за нов тип социализация на докторантите по социология – към програма “Образование” на фондация “Отворено общество” (2002-2003).
7. “Благоевградската общественост и Югозападен Университет “Неофит Рилски”: стратегии на общуване и обмяна на социален и икономически капитал” (2003).
8. “Регионални специфики на протестантството в България” (2003).
9. “Религиозните деноминации в България: институционален и/или индивидуален избор” (2003).
10. “Чуждестранните студенти в ЮЗУ “Н. Рилски”: Стратегически модели на образователно поведение и интеркултурен диалог”
11. “Усъвършенстване на академичното управление чрез система за поддържане на качеството”
12. “Диалогът в образованието: религиозна и етническа идентичност на студентите в ЮЗУ “Неофит Рилски”
Конференции, доклади и четения
1. “Либералното мислене и дилеми на ХХІ век” - една съдържателно балансирана и интересна конференция, чиито доклади бяха публикувани в специален сборник през 2002 г.
Ангел Цветков “След модерността…”
Кирил Кирилов “Отворено ли е отвореното общество”
2. Участие на студенти с доклади в сборника на катедра Социология СОЦИОЛОГИЧЕСКИ ТРАЕКТОРИИ
ДЕСЕТ ГОДИНИ СПЕЦИАЛНОСТ „СОЦИОЛОГИЯ” 1994/1995 – 2004/2005
Дани Серафимова “Темата за демокрацията”
Таня Владимирова “Феноменът “Тоталитаризъм”
Максим Димитров “Действително ли Огюст Конт е “баща на социологията?”
3. Четения под мотото “Казаните неказани неща” в университетски комплекс “Бачиново”
Светослав Осев и Светлана Фердинандова “Социологът и неговото общество.”
Мая Тошева и Соня Желязкова “Музиката – ритъм на живот.”
Нели Сотирова и Максим Димитров “Рекламата като манипулация.”
Светослав Дамянов “Рекламата средство за само продажба.”
Райна Белчева и Емилия Радкова “Разбира ли и оценява ли българинът изкуството в наши дни?”
Тодор Капитанов “Личността на социолога.”
Люба Спасова “Владетели и властници.”
Адриана Манчева “Конфликта между поколенията. Културното наследство.”
Шабан Даракчи “Властови измерения на сексуалността.”
Теодор Тодоров “Утопията, като модел на съществуване смъртта на световната империя.”
Олексей Поглубко “Следи от миналото (комунизъм, социализъм).”
4. Първи чествания на Деня на социолога под мотото: „Екологични измерения на социалната реалност и човешките отношения” – 12.05.2006 г. - парк Парангалица, Рила и засаждане на Дървото на социологията
5. Дискусионни четения на тема “Струва ли си да учим социология, ако не ни прави по - богати или по - щастливи” – 21.12.2006 г. – с участието на студенти от всички курсове и програми на специалност „Социология”
Участници: Теодор Тодоров, Диана Манасиева, Светослав Дамянов, Светослав Осев, Марина Доцова и Лилия Стоилова
6. Национална кръгла маса на тема “Младите социолози за образованието по социология” – 18.05.2007 - университетска база „Бачиново”. Форумът бе подкрепен от Българска социологическа асоциация (БСА). Гости на кръглата маса бяха студенти от специалност Социология от Пловдивски Университет "Паисий Хилендарски”, Софийски Университет "Климент Охридски", Великотърновски Университет „Св. Св. Кирил и Методий”, Университет за Национално и Световно Стопанство.
Участници от Югозападен Университет „Неофит Рилски”, представили доклади:
Адрияна Манчева “Социологията днес – даваща и вземаща”
Теодор Тодоров “Структурните промени в образователния процес”
Люба Спасова “За образованието – между личното мнение и споделените оценки”
Светослав Дамянов “Моята истина за качеството на образованието”
МАРИЯ СЕРАФИМОВА каза:
Прочетох нещо интересно, което отговаря на някои странни въпроси. Убедена съм, че тези, които ги задават не са съвсем наясно на кого ги задава, но това не е мой проблем, нито ме интересува.
Ще приведа няколко съществени извадки от ЗВО, които за пореден път ми доказват докъде са стигнали „нещата в дълбочина”:
І.
В Закона за научните степени и научните звания (обн., ДВ, бр. 36 от 1972 г.; изм.
и доп., бр. 43 от 1975 г., бр. 12 от 1977 г., бр. 61 от 1981 г., бр. 94 от 1986 г., бр. 10 от 1990
г. и бр. 59 от 1992 г.) се правят следните изменения:
1. навсякъде "кандидат на науките" се заменя с "доктор";
2. навсякъде "аспирант" и "аспирантура" се заменят с "докторант" и "докторантура";
ІІ.
Чл. 26д. (Нов - ДВ, бр. 60 от 1999 г.) (1) Катедрата е звено на факултет, департамент,
филиал или колеж, което осъществява учебна и научноизследователска (художествено-
творческа) дейност по една или група сродни дисциплини. Катедрата включва най-малко
7-членен академичен състав на основен трудов договор във висшето училище.
(2) Органи за управление на катедрата са катедреният съвет и ръководителят на
катедрата. Катедреният съвет се състои от членовете на академичния състав в катедрата,
които са на основен трудов договор.
Ръководителят на катедра е лице, хабилитирано в съответното научно
направление на катедрата, което се избира с тайно гласуване за срок четири години от
катедрения съвет, като изборът се утвърждава от съвета на основното звено на филиала
или на самостоятелния колеж. Длъжността се заема по основен трудов договор, сключен с
ректора на висшето училище.
ІІІ.
Чл. 56. (Изм. - ДВ, бр. 60 от 1999 г.) (1) Членовете на академичния състав са длъжни:
1. (изм. - ДВ, бр. 48 от 2004 г.) да изпълняват задълженията си в съответствие с кратка
характеристика или описание на работата по чл. 127, ал. 1, т. 4 от Кодекса на труда и
утвърдения индивидуален план за дейността си;
2. да съблюдават научната и професионалната етика;
3. да спазват правилниците на висшето училище;
4. да не провеждат политическа или религиозна дейност във висшето училище;
5. (нова - ДВ, бр. 41 от 2007 г.) да разработят и да оповестят по подходящ начин
описание на водения от тях лекционен курс, включващо брой, заглавия и
последователност на темите от учебното съдържание, препоръчителна литература, начин
на формиране на оценката и форма на проверка на знанията и уменията.
(2) Висшето училище има право да поставя допълнителни условия и изисквания към
членовете на академичния състав в правилниците на висшето училище или в трудовия
договор.
(3) В правилниците на висшето училище се определя работното време на членовете на
академичния състав, обемът и видът на учебните и други задължения и условията за
тяхното изпълнение.
3. навсякъде "висши учебни заведения" се заменят с "висши училища
ІV.
(2) (Изм. - ДВ, бр. 60 от 1999 г.) Преподавателите по чл. 48, ал. 1 имат право на всеки
7 години да ползват до една академична година за творческото си развитие. През тази
година на тях не им се възлага учебна заетост. Във времето за творческо развитие се
включват и специализациите извън висшето училище с продължителност повече от три
месеца. Решението се взема от факултетния съвет.
МАРИЯ СЕРАФИМОВА каза:
Здравей, Владо,
Съгласна съм с написаното от теб и Ивета относно чуждостта. Последните години ми се наложи да попътувам доста, бях на интересни места, където бях посрещана прекрасно, научих много неща, видях как живеят в други страни. Всичко това ме обогати и ми даде толкова информация, че не съм сигурна дали ще ми стигне биологичното време да анализирам, интерпретирам и разтълкувам. Получих възможност да осъществя редица „наблюдения с участие” – ценни и показателни.
Но, не това е, което искам да опиша, БИХ иска да мога да предам усещането, което изпитвах всеки път, когато самолета се приземяваше на българска земя. Трудно е да го облека в думи, а може би не и необходимо. Усещането, че съм си в къщи. Неподредена, мръсна, престъпна, корумпирана, просташка…Да, България е и такава, но е моята страна и аз се чувствам най-добре на българска земя, където „вятъра знае името ми”, а това е най-важното за мен. Защо пиша всичко това, защото съм сантиментална, емоционална и романтична, да такава съм.
Същото чувство изпитвам, когато „Белият лебед” спре и поема към Югозападен университет „Неофит Рилски” – това е моят университет, в който аз преподавам от 1994 година насам. В него работят моите колеги, които са ми демонстрирали такава солидарност, каквато не съм срещала никъде другаде. Вярно е, че не всичко в него е идеално, чувам грубите подвиквания – пак нямаме аудитория, студено е, не харесваме този, или онзи…Е, драги колеги, някои неща не могат да се постигнат като с вълшебна пръчица.
Това е моят университет, където още от входа срещам усмивка и добронамереност на всяка крачка, където е зелено, чисто и светло, за разлика от мрачните, тесни и стари коридори в други подобни институции. В този университет забравям за надменността, завистта, враждебността и всички останали „детайли”, толкова характерни за живота в големия град.
Странно ми е, че не всички, които слизат от „Белия лебед” изпитват подобни чувства. Неведнъж съм чувала, колко ги подтиска обстановката, колко им липсват редица неща. Е, очевидно този университет не е техен, навсякъде има и такива.
В този университет учат моите студенти, които обичам и за които се опитвам да се грижа, доколкото мога. А, ще направя една корекция - не ги наричам пиленца, а птичета и за мен те наистина са такива. Някой, някъде беше написал, че били личности, а не пиленца… И като личности за мен те винаги ще бъдат и ще останат деца, ще бъдат онези, които са ме гледали с такива погледи, които не се забравят. Благодарна съм им за всичко, което ми дават, за положителната енергия, която струи от тях. Тя ме зарежда и ми помага да понасям трудностите, с които е свързано човешкото съществуване в този толкова жесток и отблъскващ свят на „големите”, които определено не са пиленца.
Повече от десет години преподавам на студентите си една дисциплина, която им дава възможност да се запознаят с „Фермата на животните” на Джордж Оруел и с много други книжици, като например - „Този прекрасен свят”, „Ние”, „Готвачката и човекоядецът”, Вечната еуфория” и др. под. Виждам как се отнасят те към една реалност, която им е непозната, слушам разсъжденията им, улавям с огромно удоволствие пътищата на тяхното въображение. Сравненията им ме изпълват с надежда, че има светлина в тунела, дано съм права. Е, вярно е, че за тях такъв род дисциплини не са съществени за изучаването на „занаята”, за удовлетворяването на интересите на „бизнеса”, те просто дават обща култура. Винаги съм казвала, че когато се правят и най-точните научни изследвания е хубаво да има един прозорец с цъфнало розово клонче, което да наднича през него – това е въображението, неговата сила не е само обща култура, неговата сила е огромна – тежко на тези, които са лишени от въображение.
Стъписвала съм, за втори път употребявам тази дума в коментарите си, но не мога да намеря по-точна, се от разсъжденията на хора, които са си позволявали да коментират начина ми на поведение, на преподаване от позицията на високомерна убеденост в собствената си правота. Е, казват те, тя, защото се грижи за тях, като в детска градина, затова я обичат. Спомням си, продължават високомерно повдигнали вежди, в нашата детска градина имаше две учителки, едната осигуряваше комфорта на родители и деца, а другата просто си гледаше работата. Е, заключаваха тези особи, как няма да предпочетеш тази, която ти осигурява удобството… Те, студентите, трябва да са самостоятелни, да са граждани, да знаят задълженията и отговорностите си, да учат, да се реализират. Една детска учителка и то в университет, какво може да им даде – академизма, научността, професионализма, къде отиват те, горкото висше образование?
Бих се радвала стана детска учителка – това не лесна работа, децата са най-чистите същества, които непредубедено гледат на света.
И тъй като съм материално осигурена и не ходя на работа, САМО за да получавам заплата, може би ще мога да си позволя лукса да се преквалифицирам за пореден път в моята служебна кариера. Дано най-после попадна на мястото си. Особено след като съм получила най-после оценката, че ставам за такава професионална заетост от хора на твърде височайше експертно ниво. При това опубличностена, също, както беше направено през годините и в анонимни рецензии, анонимните коментари, анонимна намеса в моя живот.
Ужасяват ме сухите, лишени от емоционалност хора, ужасяват ме майките, които не се притесняват за децата си, ужасяват ме хората, които казват – те са големи и трябва да се оправят сами, ужасяват ме привържениците на строгата научност, за които човешките отношения и техните граници не съществуват. Науката, принципите, легитимността….те са всичко за някои научни „генерали” със строга, принципна, безпардонна гражданска и военна култура. Съжалявам ги – в тяхната „желязна клетка”, които никога не са имали такива сетива, за да усетят, че живота има толкова прекрасни цветове, за които те не са знаели и няма да узнаят никога. Съжалявам ги, че ще преминат през своя скучен, безцветен и мрачен свят, без дори да разберат, какво са загубили.
Някой, някъде ме бе посъветвал да поговоря с близките си, да не пускам „оня запис”, особено по Великден, защото сме хора… Няма да описвам реакциите на близките ми хора, защото това е мое, само мое пространство.
ДАЛЕЧ съм от мисълта да разсъждавам върху това що за хора са някои хора, нека си останат в техните пространства, техните измерения, но ДАЛЕЧ от мен, възможно най-ДАЛЕЧ, че иначе отвръщам с …(справка „Оня запис”).
Вчера беше извънредно важен ден за мен, по косвен път тази тема бе обсъждана от жестоки, безпардонни хора, които са на светлинни години ОТДАЛЕЧЕНИ ВЪВ ВРЕМЕТО И ПРОСТРАНСТВОТО, от моя свят, нашите пространства не се пресичат и не биха могли, защото просто е невъзможно. И все пак, си мисля, че когато някои граници се преминат, а има такива неписани граници в човешките отношения, отговорността...
Надявам се да се включа и с този си романтичен коментар във виртуалното пространство. Впрочем благородно ти завиждам, вече имаш материал за нова книга, тя просто се пише сама.
Мария, тези хора ще си останат на светлинни години от нашите пространства. Мисля че дори им отделихме прекалено много внимание - те не заслужават- Прекалено дълго са ни занимавали със себе си, с фантазмите си за власт и постове. Три месеца повтарят една и съща фраза, като непркъснато я постват, мислейки че ние не разпознаваме работата на двама-трима, които се опитват да се представят за 3 хиляди - както казах вече - бездарно. Тракерите са публично достъпни, и ние също ги виждаме. Лесно открихме тези, които се опитваха да се представят за нас. Виждаме измислени герои (лесно се разпознава кой под какво име се крие), измислени студенти, измислен и уродлив свят.
Време е да се занимаваме с нещата, които ни харесват и които обичаме, животът е твърде кратък, за да го харчим за глупости.
Публикуване на коментар