понеделник, 24 ноември 2008 г.

КОГАТО СЕ ДОКОСНЕШ ДО СМЪРТТА



“Смъртта е единственият критерий, единственият пробен камък, по който човек наистина се познава – какъв е, от какво тесто е. Много е лесно да говориш за любов, трудно е да обичаш – защото любовта е кръст. Много е лесно да се говори за състрадание, но за да се посвети на състраданието, човек трябва да загуби всичко…..”

ОШО

Въпросите, свързани със смъртта, безсмъртието и тяхното отношение към битието са толкова традиционни и дори банални, че две хиляди години след Христа е станало “нетактично” дори да се говори за тях. Откакто човек се помни, той си е блъскал главата да разбере, откъде е дошъл и накъде отива, но всички отговори изглеждат скучни, декларативни и неубедителни. Можем да посочваме с философско примирение очевидните неща или пък да произнасяме с надежда тезата за безсмъртието на душата, позната от не една религия, но това нито ще ни върне скъпите същества, които сме загубили, нито пък ще премахне безпокойството, обхващащо човека с напредването на годините му. Това е безпокойство от неизбежната среща с нещо необяснимо, безсмислено и жестоко, подсилвано от непрекъснато подновяващата се опитност за тленността на всичко под слънцето и уязвимостта на живота.

Нашият дух е способен да обхване дори необятното, да прозре и преживее съдбините на света, осъществявали се хиляди години, да прескочи границите на физическото тяло и види нещата, “невидими за очи”. Този полет на духа обаче е винаги сдържан от физическото тяло, което с обидна последователност отказва да последва ума и творческото вдъхновение, отправили се към други светове. Напротив, тялото, телесността, протяжността, си остават вечното, класическото и непреодолимо ограничение, чиято кулминация представлява смъртта: духът е загубил своето вместилище и е изчезнал. Там, където е съществувал пълен с енергия, красота, смях и любов, човек, е останало само едно безмълвно тяло, чието мълчание ни подлудява и изпълва цялото ни същество с усещането за липса – не просто липса на човека, бил до нас през цялото време, а липса на живот – състояние на света, позволяващо един дух, едно съзнание и едно същество, което сме обичали, на което сме се възхищавали и на което сме отдавали най-съкровените си пориви, да си отиде завинаги и се изгуби във вечността.

Философи и свещеници могат с часове да ни поучават за безграничността на битието и всемогъществото на духа – ние виждаме как хората около нас се изпаряват, изчезват и никакви утешения за безсмъртието на душата или обещания, че някога отново ще се срещнем с тези, които сме загубили, няма да ни върнат душевното спокойствие и оптимизма. Нашето съзнание е устроено като един пълноводен поток: всичко в него непрекъснато се движи, тече и изменя, така че ние не можем и да си представим как то може да бъде приведено в покой – усещанията, възприятията и представите да спрат своята манифестация и ние да престанем да чувстваме. Въщност дори когато се опитваме да обясним “онова” състояние, при което човек нищо не чувства и не преживява, не изитва емоции и не се вълнува, ние пак прибягваме до представата, че той “чувства”, само че чувства “нищото”, чувства “покоя”, въпреки че истинският покой означава спиране на самия процес на чувстване. Всъщност ние не можем да си представим такова нещо и затова често отъждествяваме смъртта с небитието, с края на всяко съществуване и провала на всяка дори потенциална възможност битие да бъде създадено отново, нещо да се роди, някое същество да мръдне, да издаде глас и да изживее неща, които да останат истински и след материалната му гибел.

Подобно на диваците преди няколко хиляди години ние и сега треперим пред смъртта и се концентрираме в момента, в който животът или “душата” напуска тялото. Ние се опитваме да съзерцаваме “нищото” или отсъствието – нещо си отишло безвъзвратно и никой няма да ни върне хората, които сме загубили – те са се отправили натам, накъдето ние не бихме могли да стигнем без риск от трансформация, т. е. да се превърнем в нещо, което не знаем какво е и дали изобщо съществува. Останало е само тялото – на пръв поглед то си има всичко, но вече не може да задържи това, което преди го е одухотворявало и превръщало в действена разумна и чувствителна сила. Имало е някаква връзка, но тя се е изгубила, не е останало нищо и остава само да се потопим в тъгата и тишината…

Наистина е странно как слънцето ще изгрява, сезоните ще се сменят, историческият развой ще продължава, дори ще продължават световните първенства и олимпийските игри, а нас няма да ни има. Досега съзнанието ни е било тъкмо поток, съставен от течението на тези събития. Ако този поток спре, всъщност изчезва и самото съзнание. Много тъжно е когато проекти, въжделения или просто намерения, които са радвали душата на един човек, изведнъж са брутално прекъснати. И последните остатъци от нашите представи за смисъл и мисия на човешкия живот са изпепелени – какъв смисъл и каква мисия? Всичко просто си е отишло, цялата топлота на преживяванията, поддържана от мисълта за едно бъдеще, в което хората ще са заедно, ще се обичат или ще извършат нещо добро и прекрасно, се е разсеяла в безграничния студ на Вселената. Като че ли някой цинично и ехидно ни се подиграва за наивността, с която сме вярвали, че душата е безсмъртна, че Бог ни е създал по свой образ и подобие и че духът превъзхожда материята. Ако оставим високите материи настрана, просто се вкочанясваме от това, че любовта, която сме изпитвали към някого и неговата любов към нас (които най-често са ни поддържали, за да живеем) безцеремонно са отменени, отречени, убити. Така не само не остава за какво да живеем, оказва се, че и това, за което сме живели всъщост е било илюзия, мимолетно преживяване.

Това усещане за несправедливост и абсурд става още по-болезнено от това, че всяка смърт носи в себе си нелепост – обществена и човешка несправедливост, насилие, идиотска случайност или нечия некадърност, трагични обстоятелства или пък просто абсурд на квадрат. Велики за нашата епоха хора са умирали, защото хората, с които са живели, са били безразлични към тях и това, което правят или напротив – мразели са ги и са им завиждали. Безсмислени обществени порядки обричат на смърт именно тези, които са направили най-много за доброто на хората. В същото време в различни обществени системи и различни епохи са били отглеждани, фаворизирани и грижливо пазени тъкмо тези, които носят зло и насилие (в по-добрия случай това са хора, които нищо не правят). Срещу умните, чувствителните и просто добрите хора обикновено се изправя цялата мощ на човешките организации, основани върху волята за власт и жизнено пространство, за които всяка непосредственост и всяка проява на духовност представляват смъртоносна опасност. Затова смъртта коси именно по-съвършените, и следователно по-уязвимите натури, докато наоколо господства здравословната посредственост. В Европа това за пръв път е забелязал Ницше, нарекъл състоянието на възвишените хора “декадентство”. Немският мислител е първият, който в Европа произнася членоразделно мисълта, че духът и духовността трябва да защитават себе си срещу враждебното обкръжение, че добротата и съвършенството не трябва да се обръщат към слабостта и смъртта, а към силата и живота.

Всяка смърт е тъжна и трагична, независимо от това, кой е човекът, който си е отишъл. Това като че ли отрича цялата ни природа, цялото ни естество, принципа, върху който е основано съществуването изобщо. Дори смъртта на човек, който е живял дълго, е неестествена, нередна и неразумна. Всяко едно подобно събитие като че ли разбива мирозданието (или поне това мироздание, което ние сами сме изградили), разрушава грижливо издиганите от нас опори, поддържащи смисъла на нашето пребиваване тук. Всички тези мисли обикновено се оказват банални именно поради това, че обикновено ги отнасяме към доста абстрактни разсъждения за предназначението на човека, за ценностите и висшите идеали. Нещата са значително по-прости и не се нуждаят от някакви особени “одухотворявания” и идеализации. Просто ние живеем един тъп и изпълнен със страдание живот, който на всичко отгоре завършва по безсмислен начин. Работата не е в това, че на нас ни е било зле, или просто се чувстваме обидени от неблагоприятното течение на обстоятелствата.

Става дума за това, че смъртта се оказва един абсурден финал на едно абсурдно съществуване, лишено от смисъл и каквато и да е същност. Всъщност това е съществуване тъпо не само за хората, които страдат или стават жертва на естествената обществена несправедливост. Става дума за това, че тъпо живеят всички (защото това, което обикновено се смята за признак на благосъстояние и късмет, също е израз на посредственост и нищожност) и накрая умират всички. Така попадаме в кръга на спор, който се е водил от самата древност до наши дни и резултатите от този спор винаги са били едни и същи: едно малцинство е било готово да приеме страданието и смъртта като цена за някаква по-достойна (ако не безспорно по-добра перспектива), а мнозинството е предпочитало удобството, посредствеността и насилието като израз на благополучие и добропорядъчност. Ако искаме реалистично да се отнесем към своя собствен живот, ние трябва да се съгласим с твърдения, които не ни внушават никакви надежди или оправдания за това, което се случва с нас (и естествено, за това, което ни очаква).

Същностите, които обикновено се приемат за ценност, идеал, красота и смисъл на живота, всъщност са лишени от смисъл за нас (поне от гледна точка на това, което остава след смъртта на човека, който ги е създал). Напротив, ние виждаме как именно апологетите и епигоните ги превръщат в несмилаема за стомаха каша и ги правят точно обратното на това, което са вложили в тях техните създатели. Нека се обърнем към историческата и културна съдба на християнството и това ще ни стане ясно. Може би тъкмо различните версии на християнската религия се намират много по-далеч от Христос, отколкото възгледите на хора, които никога не са чували за него. Следователно и в тази област не ни очакват утешителни открития. Като че ли всяко нещо е имало смисъл само докато то е било достояние на жив човек, докато то е било част от неговия поток на съзнанието и е ставало предмет на неговите въжделения, стремежи и действия. След смърта му заедно с него си е отишло и сътвореното от него. Неговият дух го е отнесъл със себе си.

Когато хора, с които заедно сме изживели различни събития вече са си тръгнали, като че ли самите тези събития избледняват в нашето съзнание, те вече не са това, което са били, докато сме били заедно. Историята е наша история. Когато някой от нас го няма, тя вече престава да бъде това, което е… Може би трябва всички да си отидем, за да се възстанови историята в своя първозданен вид – за нея ние отново ще сме заедно, макар и да не съществуваме.

Когато се обръщаме в паметта си към скъпи за нас хора, отишли си вече, ние се улавяме в това, че отново ги редополагаме със събитията, които се случват с нас. Може би най-ясен и поетически оформен вид на този ефект дава Владимир Высоцкий: “Нашите мъртви няма да ни оставят в беда”. Много често ние бихме искали те да видят нещо, което не са доживели и за което са мечтали. Случва се и това, да си представяме, че те ще се обърнат в гроба от това, което става в момента, или пък едва ли не да се радваме, че те не са доживели, за да видят как идеалите, ръководили техния живот, се рушат. Уви, нямаме доказателства за това, че подобни неща са реални или имат някакъв смисъл. Най-напред, може би е просто неприлично и дори нетактично да молим мъртвия за нещо – например да ни помогне да съхраним живота си (защо да ни помага, след като с него това вече се е случило? Ами ако там наистина е добре – струва ли си той да ни пречи да попаднем на едно добро място?) След това, той едва ли ще се зарадва или натъжи от това, че ще разбере за някакви събития, които стават в нашия свят: дори и най-оптимистичната хипотеза относно живота след смъртта предполага един свят, трансцендентен на нашия, в който всички събития биха изглеждали във вид на артефакти, на глупости, които едва ли биха заслужвали внимание. Те са такива и от наша гледна точка, но ние го съзнаваме много рядко - само ако сме на дистанция от тях, което всъщност е практически невъможно.

Затова смъртността е проблем не защото представлява край на живота и ние всички трябва да минем през нея. Нейната проблемност се крие в това, че тя лишава живота от смисъл, отнема неговата стойност, прави го да изглежда като някаква илюзорна пародия (при това нескопосана) и рисува лицето на съдбата с изкривена от злоба и сарказъм гримаса. Самият факт на смъртта се оказва онтологически фатален – той представлява покушение срещу битието, отнемайки на съществуването полагащия му се статус. Изведнъж човек се оказва в глупава и неприяна ситуация: принуден е да живее безсмислен живот, неспособен да оправдае страданията му, чиято кулминация представлява смърт, призвана да завърши делото, започнато от същия този гаден живот.

Този мотив откриваме безпогрешно в поезията на Вапцаров. Животът, този Божий дар, се е субстанциализирал, опредметил се е и вече се противопоставя на човека, превърнал се в “озъбено, жестоко куче”. Самите ние пък започваме двубой не с нещо друго, а със собствения си живот. Станало е това, че всъщност именно животът е започнал да ни убива, той се е превърнал в смърт. За Вапцаров има два живота: с малко “ж” и с голямо “Ж”. Този с малка буква всъщност е смърт и самият поет се бори с него, като най-силният му коз в този двубой е да жертва живота си. Сега вече идва време окончателно да се объркаме. Къде е животът, а къде смъртта? Срещу какво се бори човекът?

При всички отговори, резултатът е абсурден и безнадежден. Всъщност на човек като че ли не му остава нищо друго освен подобно на героя от друго Вапцарово стихотворение да запее и да си умре, просто за едно “браво”. Повече като че ли не му е дадено. Без да искам си спомням за една възрастна и болна старица, която мечтаеше единствено да доживее до изборите, за да пусне бюлетината на любимата си партия (все едно каква – поне у нас) и след това да умре. Наистина подобни желания могат да се появят единствено на фона на един глупав и безсмислен живот.

Такива са съжденията, предизвикани от реалистичния разсъдък. Те като че ли хармонират с тезите на екзистеницалистката философия, която може би превръща именно тези преживявания в метафизика, чието предназначение е да измести класическата метафизика. По един ефектен начин Серен Киркегор описва основите на тази нова метафизика, основана върху това, което той нарича “болест към смъртта” или “отчаяние”. Ако Сократ доказва безсмъртието на душата с това, че грехът като душевна болест не я изяжда подобно на това както болестта изяжда тялото, Киркегор вижда в болестта към смъртта доказателство за това, че отчаянието не може да изяде душата на човека, нейната същност (“самост” – Selv) и това е мъчение на противоречието. Ако в човека нямаше нищо вечно, той нямаше да може да се отчайва и ако отчаянието можеше да изяде неговата същност, то това нямаше да бъде отчаяние. Всичко това щеше да бъде може би лъч надежда, ако се сбъдваше определението на Киркегор за отчаянието като невъзможност на човека да умре. Тогава ние не само щяхме да имаме ободряваща информация за живота след смъртта, но бихме разполагали и с разсъждение за самия живот – ако поискаш смъртта и се отчаяш, няма да я получиш. Уви, много отчаяни хора вече намериха смъртта си пред нашите очи (всъщност така, както винаги са я намирали). Така Киркегоровата метафизика не ни даде отговора, който търсехме, а само ни убеди, че всички абсурдни мисли, споделени досега, имат своята причина и основание.

Отчаянието едва ли би могло да ни даде доказателство за нашето безсмъртие, а по-скоро би ни убедило в своята неизбежност. Тъкмо стесненият от материалните обстоятелства и ограничения, осакатен от дименсионалността на ставащото дух изпада в метафизическо отчаяние, виждайки опошляването на своята съвършена и безгранична природа, измерването на истината с единици лъжовност и в края на краищата актуализация на живота чрез координатите на пространствата в които той се отнема – било постепенно, било отведнъж.

Само в такъв смисъл отчаянието може да бъде свидетелство за безсмъртие, макар и негативно – човек чувства своята безграничност и предназначението си, съвсем различно от това, което му се отдава в емпиричната реалност, но не вижда как те биха могли да се осъществят. Това вече е истинско отчаяние – да виждаш как се отнема същността ти, как съкровеното умира, макар и да съществува в съзнанието ти. Това е да носиш в себе си надеждата и да я чувстваш, но всичко около теб да те убеждава, че надежда няма. Може би все пак по-точно би било да свържем отчаянието със смъртта, а не с безсмъртието, неговата субстанция се състои в едно лъжливо съзнание: безсмъртният чувства себе си като смъртен, това, което по своята природа е безгрешно се осъзнава като греховно, безграничната мощ се възприема като безсилие.

Ако тръгнем да търсим опора в Библията, ще се натъкнем на впечатления, които едва ли биха ни развеселили. “Смъртността” идва като наказание за първородния грях, за проклетата ябълка, която Ева пробутва на Адам. Оттук могат да се изведат поне две линии. Първата идва с традиционния прочит на Стария Завет и особено на Петокнижието: човек е грешен по презумпция и поради това тленен. Тъкмо подобен извод може да предизвика отчаяние – дори най-святата книга ни убеждава, че сме грешни и смъртни, т. е., че животът ни няма никакъв смисъл и е отчужден от субстанцията на Бога. Хората тогава представляват просто материал и средство за осъществяването на Промисъла на Всемогъщия, но се превръщат в пепел веднага, след като този промисъл е реализиран.

Нещо повече, почти всички велики главни герои на Стария Завет някак си са виновни, несъвършени и недодялани, поради което не получават пълнотата на Божията милост. Давид е велик цар, но не му е дадено да построи храма на Йехова. Соломон построява храма, но неговите любовни и сексуални влечения в края на краищата се превръщат в идеологическа несъстоятелност и той трябва да умре. Излишно е да говорим за по-късните царе – те непрекъснато грешат и в отговор вълни от смърт се стоварват върху нещастните Израилеви чеда.

Втората линия, произтичаща от Стария Завет обвързва смъртта с познанието и по-специално с познанието за добро и зло. Който познава стойността на нещата, трябва да умре. Смъртта е именно цената, която той плаща за способността да разбира. Това е библейският вариант на философията на отчуждението. Всяко съзнание е умъртвяване на действителността, замяна на живото с някакъв огрубен модел – мисловен, рационален, но не и жив. Всяко съзнание е откъсване от света, природата и в края на краищата от живота. Дори най-глупавото животно винаги има своя живот непосредствено и дори когато го губи остава с него до последния момент.

Човек убива съществуването си на всяка крачка, противопоставя му се, замества го с понятието за съществуване и с логически схеми, които да го представят в съзнанието му. В края на краищата той създава понятия за целите и стойностите на това съществуване, извлечени именно от изкуствените модели, но не и от него самото. Така ние сами сме превърнали живота си в перманентно самоубийство, непрекъснато подчинявайки го на собствените си измислици. Вместо да го осъзнаваме в неговата пълнота и първозданност, всъщност ние сме го отъждествили със заместители, създадени от нас, със сурогати, които според нас трябва да дават същността му. Такава например е представата за живото същество като машина или като “система”. Аналогична е идеята за “господство” върху природата, прехвърляща чисто социални и антропоморфични представи върху отношението ни към нещо много по-голямо и много по-съвършено от нас. В същия дух е нагласата на дипломирания лекар, който лекува “болестта”, изучена от него, без да обръща внимание на човека, който е болен.

Всичко това е смърт, която произтича от познанието и с това Библията напомня много първични предания и митове, в които познанието също така е смъртоносна даденост. Който иска да знае, е грешен и ще умре, защото неговото познание е тъкмо онази дяволска ябълка, която умъртвява всичко цялостно, подвижно и изпълнено с душа и духовност. Който иска да знае, вече знае за доброто, но, като материален, е повлечен от стихията на злото, следователно е грешен и смъртен. Раждането става с болка, защото се ражда една склонна към грях природа, а средствата за съществуване се постигат с непосилен труд. Ето това ни казва Библията. Това щеше да бъде нейното тъжно заключение, ако не беше се появил друг Завет – този на Иисус Христос, така, както на други географски ширини се появяват други възгледи, значително по-толерантни към духовността на животното, наречено човек, и с доста по-благоприятни прогнози относно неговата метафизична обремененост.

Основното послание на християнството коренно се разминава с внушенията, оставени ни от Стария Завет и тезите на социалните и политически идеологии. Макар и нематериален, животът произтиа непосредствено от битието, в него е основната ценност и в него е предназначението на всички дейности, обединяващи хората. Животът не е нещо случайно и вторично. Въпреки непрестанните опити живата клетка да бъде редуцирана до комбинирането на някакви химически субстанции, нищо подобно досега не се получава, но и да беше се получило, пак не би могло да обясни природата на живото цяло, несводима до количеството съставящи елементи. Напротив, способността за живот съществува като изначален принцип, като тотална потенция и не може да бъде свеждана до някакви изходни материални структури, които не съдържат в своята съставност принципа на функционирането. С една дума духът и неговата жизненост представляват висша даденост, надхвърляща индивидуалната продължителност на живота, присъща за едно отделно същество. Смъртта на всеки индивид представлява разрушаване на неговата материална конституция, но в никакъв смисъл не отнема висшия принцип – битието.

Затова човек винаги е изправен пред една двойствена алтернатива: като дух той е свободен и независим от каквито и да са материални обстоятелства и може да съзерцава своето съвършенство, красотата и ценността на битието, може да обича и извършва прекрасни неща. Като материя, той непрекъснато е зависим от окръжаващата среда и представлява закономерно възникващ продукт от нейните въздействия, които съзнанието му хиперболизира във вид на световни закони. По този начин се получава парадоксът, че именно смъртта се оказва измерителят на стойността на живота и оценка за ценността на човешката личност. Именно тогава, когато материалните структури на един организъм се рушат, или пък е притиснат безнадеждно от тираничните външни обстоятелства, човек придобива тъжното и героично право да покаже, че представлява нещо повече от тях и неговата същност се простира извън пространството и времето – в свободата и безграничността на духа. Кант нарича това свободна причинност, причинност, изхождаща от самия субект, от неговата свобода, представляваща истинския еквивалент на безсмъртието.

Всичко това отново изглежда като абстрактна метафизика, но мисля, че този път метафизиката идва непосредствено от практическия живот, а не обратно. На всяка крачка ще срещнем илюстрации на това, какво може положителното мислене и каква жизнеподдържаща роля могат да играят позитивните нагласи дори във всекидневния живот. Съзнанието може да се окаже именно този фактор, който да спаси както собствения, така и чуждия живот, да проникне дълбоко в душата на болния дух и да го излекува. Когато обичаме и се радваме на света, ние чувстваме в себе си същината на духовното превъходство – можем да осъзнаем това, което няма да ни се отнеме и което е неподвластно на смъртта.

Този, който е загрижен непрекъснато за своето оцеляване всъщност се намира в по-тежка позиция – довършват го постоянните отбранителни борби и представата му за себе си като нищожество, принудено да се отдава на инстинкта си за самосъхранение и лишено от способността да се наслаждава на големите неща в живота: любовта, риска, достойнството и смелостта.

Затова много духовни практики от различни културни кръгове, епохи и течения свързват развитието на човека с възможността хората да изживеят по един или друг начин смъртта си, да накарат съзнанието да се слее с духа, без да е травмирано от импулсите на страха и отчаянието, които тялото излъчва. Духът носи в себе си битието, цялото, вечността и безграничността. Тези неща не могат да се изразят пълноценно в понятия, не могат да се разкажат или да се развият в теория. Те трябва непосредствено да се изживеят, да се почувстват и вътрешно да се осъзнаят.

Това е непосилно за една крайна природа, каквато представлява човекът. Единственият шанс все пак ние да се слеем с духа си е крайното, дискретно и ограничено тяло да се трансформира, старото да умре заедно със сетивните и психични измами на всекидневното съзнание и да се роди един различен човек, способен да осъзнава, да разбира съществуването си и да се отнася положително към света, който го заобикаля. И това е смърт, само че с положителен знак – умира всичко това, което е пораждало илюзии и страдания, умира заблуденият, унижен и лишен от чувство за собствено достойнство и ценност човек и се ражда един свободен, пречистен и разкрепостен творец на своя живот, който вече така интензивно е изживял страха, отчаянието и ужаса от смъртта, че вече се е трансформирал – не изпитва вече нито страх, нито агресия, нито гняв, а само любов и състрадание. За да се случи това трябва много смелост и духовна зрелост – човек вече прониква в това, зад което се крие смисълът на живота му, разглежда собствения си дух. Той има ново познание – проникването в същността и разбирането, далече превъзхождащи баналните формули на рационализма.

Всичко това отново може да се възприеме като поредната литературно-художествена импровизация, ако не беше нашият практически опит – всеки живот представлява не само поредица от стъпки към смъртта, но и опит по надмогването й. Чувствата, което изпитваме, могат да бъдат толкова дълбоки и силни, толкова жизнени и непосредствено произтичащи от една възвишена духовност, че да превишават обективните условия на съществуването.

Смъртта ни показва по един чудовищен начин нищожността на нашите всекидневни стремежи, победи, поражения и преживявания. Тя праща в небитието всички претенции на теории, политически идеологии, морални предписания и т.н. "научни истини". Ние много се хвалим с науката си, но през лицето на смъртта тази наука е немощна, глупава и абсурдна - тя демонстрира своето интелектуално и духовно нищожество, малоценност и чуждост на всяко човешко съществуване. Пред лицето на отвъдното всички неща, които са били ценности и са манипулирали желанията и на живи, и на мъртви, се превръщат в прах - "прах на вятъра"

Затова не е странно, че именно смъртта по уникален начин събужда чувството за соидарност, иначе липсващо в нашето всекидневие. Хора, които не са могли да се понасят, живеейки заедно, изведнъж, в присъствието на смъртта, проявяват чудеса от състрадание, взаимопомощ и нещо, което дори може да бъде наречено любов. Спомнят си че са близки, че животът е кратък и че не биха могли един без друг. Парадокс: животът не може да ни обедини, но смъртта може. Ние стоим заедно - вцепенени пред вечността...


click here!

JOHN LENNON / MOTHER


събота, 1 ноември 2008 г.

ANTI OBAMA


Владимир Дулов

От много хора чувам, че май е редно да разрешат и на нас да гласуваме за президент на Съединените щати. В голяма степен от това, което става във Вашингтон зависи съдбата ни, дори устройството на нашия живот. Някога едно драсване по цигарена кутия ни е запратило в съветския блок, а тогавашният американски президент не е си е мръднал пръста. Това се е случило и с унгарците през 1956, така стана и с Чехословакия през 1968 – именно защото не сме избирали ние американския президент. Не избирахме и Роналд Рейгън, но той сложи край на социалистическия лагер и другите по-малки, но по-ужасни лагери в Източна Европа. Всеки може да прецени как се отразиха на нашия живот президентските мандати на Бил Клинтън и Джордж Буш. Алвин Тофлър писа, че неуспехът на Ал Гор в президентските избори през 2000 г. е неуспех за “Третата вълна” в глобален мащаб.

Сега отново сме пред такъв избор, който ще се отрази изключително върху нашия живот, но няма да го направим ние, ще го избират американските граждани. Ние можем единствено да им повлияем по един или друг начин – живеем в глобален свят. Например рускоезичното население на Съединените Щати вече показа в телевизионни сондажи 82 % подкрепа за Джон МакКейн – това не са представителни изследвания, но те показват достатъчно отчетливо ориентацията на хората от Източна Европа.

За мен лично президентската кампания в Щатите представляваше интерес доколкото в нея бяха използвани виртуални технологии и киберпространството беше впрегнато в безпрецедентна Black PR операция (черен е пиарът, за кандидата не казваме нищо). Изследванията са си изследвания, но освен социолози, ние сме и нормални хора.

Анализирайки ефективността и степента на пораженията, които виртуалните техники нанесоха на кампанията на Джон МакКейн, за себе си, аз не можах да се въздържа от квалификации, въпреки цялата ценностна неутралност, която обективното изследване предполага. Благодарение на прословутата “блогова кампания” с измислени недоказани обвинения, инсинуации и просто просташки обиди, за мен лично МакКейн морално спечели тези избори.

Това се потвърди и от шитата с бели конци – почти като у нас, кампания против Сара Пейлин, в която бяха впрегнати и институциите. Остава въпросът за американците – може ли да е добър президент този, който е спечелил нечестно. Съмнителният характер на победата на Буш през 2000 година и качеството на неговото президентство могат да бъдат разглеждани в много тясна връзка.

От друга страна – огромните усилия и прилагането на недопустими удари под кръста, за да се наложи цветнокож кандидат афроамериканец, могат да дадат обратния резултат: вместо расова толерантност да получим расово недоволство на бялото население и усещане за дискриминация в обратната посока. Тогава може би скритият расистки вот от около 7% (хора, които във въпросниците отговарят че ще гласуват за Обама, за да не изглеждат пред себе си и другите като расисти – типична автоцензура на “огледалния Аз") ще стане явен – те не само ще гласуват за белия кандидат, но ще престанат да крият възгледите си. Вместо да се изпишат вежди могат да се извадят очи.

Това бяха чисто абстрактни възгледи не на социолог, а на обикновен човек .

Но по темата от тениската. Дори в този момент смятах, че все пак нравственото превъзходство за МакКейн изобщо не е причина да се гласува за него – изборът може да бъде продиктуван от чисто инструментални мотиви. Оставяме настрана общите приказки на Обама, че ще раздаде пари на целокупния американски народ и ако може на целия свят (затова един журналист написа, че се надява Обама да не управлява така лошо, както говори, ако го изберат) – в интерес на истината и двамата кандидати не изглеждаха съвсем убедителни.

Когато обаче започнаха събитията в Грузия, нещата застанаха по своите места. В лицето на Обама видяхме още един от тези американски президенти, които са си мълчали и в Унгария през 1956 г., и в Чехословакия през 1968, които са гледали как у нас избиват опозицията, а впоследствие и всички най-видни и порядъчни хора, и са си траяли. Обама също беше готов да подари Грузия на Русия и да се направи, че нищо не е станало.

Джон МакКейн се показа в истинската си светлина, като човекът, който няма да предаде приятелите си, няма да се откаже от думите си, ще стои твърдо зад своята кауза и ангажиментите си и никакви конюнктурни изгоди няма да го накарат да чертае линии по картата.

Стана ясно че с Обама като американски президент нито една страна в НАТО не може да бъде сигурна, че ще получи помощта, която й се полага по право, че страните ще бъдат делени на такива, които заслужават да бъдат защитавани и такива, които не заслужават. С Обама като американски президент ние сигурно ще загубим и последните остатъци от суверенитет по отношение на бившата метрополия, които имаме.

Затова вече според мен нравственото превъзходство на Джон МакКейн се реализира и като политическо превъзходство. На Съединените Щати на Америка и всички, които зависят от тях, са нужни воля и ценности, дух и себеотрицание, за да поемат огромните рискове и предизвикателства на постмодерната епоха. Именно Джон МакКейн ги има и усилията на хиляди блогописачи няма да му отнемат това.


Изборите вече са факт. Америка направи своя избор. Отчаяно се надявам да не съм прав и прогнозите ми да не се сбъднат. Но всичко показва, че това е един лош избор както за нас, така и за самите американци. Гордият американски дух е сломен: на мястото на тези, които проправиха пътя сред прериите, идват консуматорите, алчните юпита и всички, които искат да живеят на гърба на държавата, вместо доминиращата WASP политическа култура - ядрото на американския успех от миналото, идва всичко що е обратно, посредствено и жадуващо реванш. Започва обещаното раздаване на пари, което няма да спре финансовата криза, но по-скоро ще я доведе до катастрофална фаза.
Всъщност това, което наричаме финансова криза всъщност е криза на стойностите и изборните резултати не са изход, а по-скоро типичен симптом. Неграмотният популизъм, съчетан с мръсни методи за манипулиране (открояващи се дори на свикналата с какво ли не американска сцена), се превръща в индикатор за смисловия хоризонт на съвременното американско общество. Вместо свободната инициатива и автономията, конкуренцията и индивидуализма, идват колективната отговорност, агресивността на всички групи и общности, идентифициращи се като "унижени и оскърбени", централизираното управление и социалните разходи, които са източник на корупция, стимулират мързела и желанието да се живее назаем.
Това, което се случи не решава расовия проблем, а напротив тепърва започва да го подклажда - нарушено бе достигнатото с толкова труд равновесие. Оказа се че тези културни идентичности, на които винаги се е съчувствало като жертви на дискриминация и около които се е въртяла цялата проблематика, свързана с правата на човека, сега се превръщат в извор на нова, обратна дискриминация, тяхната агресивност не знае граници и те са готови да задушат не само всяка свободна мисъл, но дори всякаква мисъл.
Скоро Южните щати няма да поискат да живеят повече в такава обстановка и духът на Конфедерацията ще възкръсне. Може би наистина е прав Владимир Жириновски - Обама според него е американският Горбачов - призван да унищожи Съединените щати, така, както последният унищожи Съветския съюз. Така една епоха си отива - идва нова, странна и неизвестна...
Дано греша...

ANNOUNCE

Владимир Дулов

Здравейте всички, които през това време сте проверявали моя блог.

Извинявам се ако съм излъгал очакванията както на приятелите, така и на тези, които влизат тук с не много приятелски намерения – те също са моя публика и затова няма как да не ги ценя.

Известно време бях офлайн поради много лични причини, затова пропуснах да публикувам нещата, които бях планирал. Сега ще ги пускам едно по едно, макар че времето им отмина – стават нещо като “несвоевременни размишления”, само че със задно число. Точно такива ще са постингите по повод 25 юли – по повод смъртта на Владимир Высоцкий и концерта на “Metallica” в София. Освен това се случи и едно трагично събитие – почина Александър Солженицин, а това заедно с мъката и раздялата с един човек, когото някога смятахме за съвестта на Русия, предизвика редица размишления за това, което се случва.

За юли бях предвидил и едно резюме на нови изследвания на комуникациите в киберпространството, което ясно показва че новите виртуални форми на общуване, които смятаме за еднозначно обусловени от новите информационни технологии, в същото време получават коренно различна форма в зависимост от конкретния социален контекст от приложенията им. Поради това много от тези форми (портали, сайтове, форуми, блогове) нямат същата природа като аналогичните в други части на света, а представляват модификации на добре известни тоталитарни техники – нещо средно между реалност от учебниците по политикономия и “1984” на Джордж Оруел.

Писането на блогове не може да направи посредствения човек по-умен, лумпена – порядъчен, не може да прикрие завистта и подлостта като ги представи за свободолюбие, нравственост и социален ангажимент. Все още голяма част от нашето “виртуално общество” си остава с единия крак във Втората вълна, при това в нейната пост-тоталитарна диря и уви, новите технологии с нищо не са допринесли за нейното развитие.

Между другото, за сведение на някои блогаджии, аз никога не съм смятал себе си за учен – аз съм един занаятчия, който знае някои неща и умее да ги прави добре според признанието на разбиращи хора, а също така показвам и на други как да правят тези неща, в останалата част на времето си правя каквото си искам, колкото това да не харесва на когото и да било и да не се връзва с мухлясалите им представи. Още Паркинсън беше открил че този, който ляга и става с работата си просто не се справя с нея в определеното за целта време и следователно е достигнал своя праг на компетентност.

Поради това всички т.н. “учени”, които не могат да спят, замислени върху своите неудачи и това защо някой някъде бил назначен, а тях ги подминали и защо нищо не им се получава, защо четат книги и нищо не разбират, просто са се превърнали в интелектуален лумпен пролетариат и мястото им е някъде другаде. И Карлуково, и 4-ти километър са пълни с такива интелектуалци, а доста други като тях са се запътили нататък.)

За всичко това ще стане дума по-нататък, сезонът започва...

Но, обещавам че няма да хвърляме бисери на свинете, има много и хубави неща на този свят, за да обръщаме внимание на тях. Никой няма да избяга никъде – ние имаме своите хубави и приятни светове, но никога не сме се крили там – живеем в тях, но сме тук и сега въпреки че нашето присъствие стресира някого.

Поздравявам всички свои приятели, които останаха твърди като скалата на снимката горе и чието присъствие ме изпълва с вяра в доброто и истината.

Bob Seger - "Like A Rock" - 3-8-96 - ...


четвъртък, 31 юли 2008 г.

INTERMISSION


За всички, които четат този блог, пояснявам, че пиша само в него, на сайта си http://virtualcenter-bg.net/vladodoulov/, във форума за музиканти http://forum.muzikant.org/ , форумите на Манчестър Юнайтед www.manutd.com, http://manutd.bg/ , форумите за животни – http://kotkite.com , http://dog.bg , http://forum.zoomania.org/ , навсякъде с името си, без псевдоними и анонимности. Ако срещнете на други места текстове, уж писани от мен, това не отговаря на истината.
По принцип нито в блоговете, нито на сайта си пиша за нещата, свързани с работата ми. Това обикновено го правят хора, които не могат да преживеят своите професионални неудачи и компенсират с писане по блогове и форуми.
Естествено нито пиша, нито отговарям на глупостите, които съчиняват няколко души. От няколко месеца обаче се опитват да ми припишат анонимни постове, за да имат повод да пишат срещу мен. Взех да им се привиждам, превърнах се в тяхна халюцинация, в най-лошият им кошмар...
Личностите на тези, които се опитват да ме предизвикат на някакви полемики, изобщо не ме интересуват (нито техните родословия, връзки, позиции и т.н. ) – те не представляват никакво значение за мен нито в професионален, нито в личностен план.
Това че ми е тъжно, се дължи на лично нещастие, пред което всички вълнения на блогописачите изглеждат като жужене на мухи над любимото им място. От това как те се радват на чуждото нещастие, личи какво представляват – коментарът е излишен. Но от опит знам че този, който се радва на злото, сполетяло други хора, трябва да чака съдбата скоро да почука и на неговата врата...
Свикнал съм с това някакви нищожества да ме плюят, непровокирано, необосновано и несправедливо, просто затова че ме има. Нещо повече: известно време това не ми се случваше и започнах да мисля че не съм във форма. За мен щеше да е срамно те да ме хвалят, представете си някой, който си е въобразил че е Кант, да дава оценка за вас, все едно че ви пишат рецензии от 4-ти километър. Смешно и тъпо...
Професионалните проблеми се обсъждат на работните места и за това има правила. Тук не е това място.