Владимир Дулов
Жалко че още от първата публикация ще трябва да изменя на идеята за този блог
Основната ми цел е да разказвам на приятелите си и на всички хора, на които е интересно, за това, което правя, да споделям това, което ме е развълнувало и да чуя други мнения, да науча повече и да правя нещата по-добри. Сега обаче се случиха някои неща, които не мога да избегна, седейки на обратната страна на Луната.
Изобщо не ми е минавало през ум че аз, мои приятели и колеги, ще се окажем обект на непровокирани, но яростни и нечистоплътни атаки, на психологически натиск, който няма прецедент дори в нашата тукашна практика. Няма да коментирам тези, които стоят зад това, те не заслужават – някога Тимен Тимев намери прекрасно название за това, което те правят -“Бунтът на бездарниците” – коментарът е излишен. Няма и да отговарям на глупостите, писани там – всеки, който ме познава, ще се изсмее на написаното.
Става дума обаче за нещо, което според мен е от особена важност за нас като общност, като общество, което се стреми да стане част от модерността и да живее при нови стандарти. Това е въпросът за правото на собствено мнение и на собствен избор – както индивидуално, така и колективно. Истинският проблем за нашето общество е именно това, че човешките права в съзнанието на голяма част от хората са пропагандна фикция, нещо, което не заслужава внимание.
Навсякъде ние нарушаваме правата си един на друг – шофьорът в автобуса ви пуши и ви облъчва с чалга, хората с автомобили са отнели на пешеходците правото на съществуване, непушачите и вегетарианците са любим обект на дискриминация, в магазини и заведения се дискриминира всеки, който не харесва на персонала. Не говорим изобщо за правата на болните хора, здравната система се е превърнала в репресивен орган за тях.
Ако можете да карате добре кънки, можете да прегазите когото си поискате. След това масмедиите ще ви покажат тъжен, страдащ и добронамерен, хората ще ви съжаляват и накрая ще ви помилват и забравят. Мъртвите пък изобщо нямат права. Понякога не е проблем и с тях да се погаврят, колко му е, не могат да се защитят.
Могат да ви предоставят услуга насила, без да можете да се откажете от нея. В края на краищата всички, които са заграбили нещо в тази държава отнемат правата на порядъчните хора, заграждат периметрите и ги карат да плащат. Някой ден ще ни отнемат и въздуха, а който не може да плати просто ще си отиде.
Тук не става дума за това как властта нарушава правата на хората, говорим за това как ние самите потъпкваме сами собствените си права. Естествено че властта ще е такава, щом ние сме такива, тя всъщност точно отразява нашите очаквания и ги материализира – тази политическа система институционализира съществуващите културни модели и ги превръща в безотказен механизъм. Питайте някой швед какво става с него ако спре с колата си пред някого на по-малко от пет метра...
Според мен същностен критерий за развитие и цивилизованост на всяко общество представлява уважението към човешките права и наличието на ефективни норми и нагласи, регулиращи тяхното съблюдаване. Без това всичко ще си остане както е било досега. У нас няма да има нормално общество докато не се научим, че другите хора също имат права, докато не започнем да изпитваме респект от тях и да разбираме че така пазим и своите собствени.
И това, за което ще разкажа, е свързано със същия феномен – незачитането на елементарни човешки права. Аз работя в катедра “Социология” на ЮЗУ “Неофит Рилски” в Благоевград – една прекрасна катедра, която постигна изключително много през последните години – достатъчно е да се видят изследванията, които сме провели, книгите, които сме издали, да се прочетат публикациите ни, участията в научни форуми и конференции. Нашите студенти се представят прекрасно навсякъде, където имат възможност да сравнят знанията и уменията си с колеги от други вузове. Но, както казват – много хубаво, не е на хубаво...На някого това не се хареса...
Всъщност в един момент ние бяхме обявени за престъпници – именно поради това че имаме собствено мнение, и заявихме за правото си да имаме такова. Ние заявихме че нямаме правомощия, но нямаме и намерение да участваме в апаратни игри и в борби за власт. Заявихме че искаме просто да си гледаме работата, имахме да правим важни и сериозни неща. Някъде другаде всичко щеше да приключи с това. Всеки би имал право да подкрепи или не една кампания, да подпише или не една подписка, да приеме или не дадени твърдения.
У нас обаче е друго – “който не е нас, е против нас”! Цитираха ни Кант и ни обявиха за непълнолетни, след това започнаха да се изливат кофи с помия, 24 часа в денонощието. Тези от нас, които се опитаха да отговорят, бяха подложени на непрекъснат психологически тормоз. На тези, които не отговаряха (аз бях от тях) се приписваха фалшиви коментари, за да има повод да се пише и срещу тях.
Изведнъж си припомних минало, което смятах за отишло в небитието. Не би. Спомних си как един мой колега пишеше по два доноса на седмица за мен (горкият, не знаеше че аз ги чета), че бяха съставили фалшиви документи за мен за да ме компрометират, че не ми даваха работа (в същия ВМПИ бях на хонорар, защото ОК на БКП не даваше да участвам в конкурс – моите тогавашни студенти го знаят, но някои от тях май са позабравили!). Спомних си как едни хора, за които сега знаем повече, провалиха защитата на дисертацията ми, унищожиха документите ми и я забавиха с цели 10 години. Техните прилежни ученици сега ми напомнят кога съм защитил. Спомних си също как една моя асистентка идваше на лекциите ми за да ме шпионира и да се мъчи да ги провали, как непрекъснато ме топеше, за да ме вкара в конфликти, как се опита да вземе личните ми данни, за да ги използва за доноси (както направи с някои колеги) – наистина стандартно и бездарно...този почерк го знаем.
Не коментирам тези, които вършат това, не говоря техния език и не го разбирам. Те не ме интересуват – някои от тях уважавах някога – явно съм грешал. Всичко, което съм имал да кажа, съм казал без да се крия, с името си, и то е протоколирано. Започнах да пиша по един единствен повод. Искам да изкажа благодарността си и възхищението си от моите колеги и приятели, които не се поддадоха на натиск, не се изплашиха от клеветите и заканите. Те доказаха не само че могат да мислят самостоятелно, но и че могат да отстояват това свое право! Това се отнася най-вече за Мария Серафимова (нарочно не я наричам с титлата й), защото тя съумя да се издигне над ситуацията именно като човек, без да използва власт, с личното си присъствие, с културата и цивилизоваността си и смазващото си морално превъзходство. Естествено е всички низки и недодялани същества да страдат от това присъствие…
Колеги и приятели, благодаря на всички вас че сте до мен. Мария, за мен е чест да съм в твоя отбор. Затова най-хубавият и най-искрен поздрав към всички мои приятели и колеги от катедра “Социология” е “Brothers In Arms” – Това казва всичко.
ПРОСТО НАТИСНЕТЕ ТУК:
http://www.youtube.com/watch?v=8M9U1OU0MzU
Manchester United isn't a football team. It is a religion. We have our saints, our inferno - the rats of Stamford Bridge, our great moments, our salvation!
Manchester United isn't a football team. It is a religion. We have our saints, our inferno - the rats of Stamford Bridge, our great moments, our salvation!
