вторник, 22 април 2008 г.

КЪМ МОИТЕ КОЛЕГИ И ПРИЯТЕЛИ

Владимир Дулов

Жалко че още от първата публикация ще трябва да изменя на идеята за този блог

Основната ми цел е да разказвам на приятелите си и на всички хора, на които е интересно, за това, което правя, да споделям това, което ме е развълнувало и да чуя други мнения, да науча повече и да правя нещата по-добри. Сега обаче се случиха някои неща, които не мога да избегна, седейки на обратната страна на Луната.

Изобщо не ми е минавало през ум че аз, мои приятели и колеги, ще се окажем обект на непровокирани, но яростни и нечистоплътни атаки, на психологически натиск, който няма прецедент дори в нашата тукашна практика. Няма да коментирам тези, които стоят зад това, те не заслужават – някога Тимен Тимев намери прекрасно название за това, което те правят ­-“Бунтът на бездарниците” – коментарът е излишен. Няма и да отговарям на глупостите, писани там – всеки, който ме познава, ще се изсмее на написаното.

Става дума обаче за нещо, което според мен е от особена важност за нас като общност, като общество, което се стреми да стане част от модерността и да живее при нови стандарти. Това е въпросът за правото на собствено мнение и на собствен избор – както индивидуално, така и колективно. Истинският проблем за нашето общество е именно това, че човешките права в съзнанието на голяма част от хората са пропагандна фикция, нещо, което не заслужава внимание.

Навсякъде ние нарушаваме правата си един на друг – шофьорът в автобуса ви пуши и ви облъчва с чалга, хората с автомобили са отнели на пешеходците правото на съществуване, непушачите и вегетарианците са любим обект на дискриминация, в магазини и заведения се дискриминира всеки, който не харесва на персонала. Не говорим изобщо за правата на болните хора, здравната система се е превърнала в репресивен орган за тях.

Ако можете да карате добре кънки, можете да прегазите когото си поискате. След това масмедиите ще ви покажат тъжен, страдащ и добронамерен, хората ще ви съжаляват и накрая ще ви помилват и забравят. Мъртвите пък изобщо нямат права. Понякога не е проблем и с тях да се погаврят, колко му е, не могат да се защитят.

Могат да ви предоставят услуга насила, без да можете да се откажете от нея. В края на краищата всички, които са заграбили нещо в тази държава отнемат правата на порядъчните хора, заграждат периметрите и ги карат да плащат. Някой ден ще ни отнемат и въздуха, а който не може да плати просто ще си отиде.

Тук не става дума за това как властта нарушава правата на хората, говорим за това как ние самите потъпкваме сами собствените си права. Естествено че властта ще е такава, щом ние сме такива, тя всъщност точно отразява нашите очаквания и ги материализира – тази политическа система институционализира съществуващите културни модели и ги превръща в безотказен механизъм. Питайте някой швед какво става с него ако спре с колата си пред някого на по-малко от пет метра...

Според мен същностен критерий за развитие и цивилизованост на всяко общество представлява уважението към човешките права и наличието на ефективни норми и нагласи, регулиращи тяхното съблюдаване. Без това всичко ще си остане както е било досега. У нас няма да има нормално общество докато не се научим, че другите хора също имат права, докато не започнем да изпитваме респект от тях и да разбираме че така пазим и своите собствени.

И това, за което ще разкажа, е свързано със същия феномен – незачитането на елементарни човешки права. Аз работя в катедра “Социология” на ЮЗУ “Неофит Рилски” в Благоевград – една прекрасна катедра, която постигна изключително много през последните години – достатъчно е да се видят изследванията, които сме провели, книгите, които сме издали, да се прочетат публикациите ни, участията в научни форуми и конференции. Нашите студенти се представят прекрасно навсякъде, където имат възможност да сравнят знанията и уменията си с колеги от други вузове. Но, както казват – много хубаво, не е на хубаво...На някого това не се хареса...

Всъщност в един момент ние бяхме обявени за престъпници – именно поради това че имаме собствено мнение, и заявихме за правото си да имаме такова. Ние заявихме че нямаме правомощия, но нямаме и намерение да участваме в апаратни игри и в борби за власт. Заявихме че искаме просто да си гледаме работата, имахме да правим важни и сериозни неща. Някъде другаде всичко щеше да приключи с това. Всеки би имал право да подкрепи или не една кампания, да подпише или не една подписка, да приеме или не дадени твърдения.

У нас обаче е друго – “който не е нас, е против нас”! Цитираха ни Кант и ни обявиха за непълнолетни, след това започнаха да се изливат кофи с помия, 24 часа в денонощието. Тези от нас, които се опитаха да отговорят, бяха подложени на непрекъснат психологически тормоз. На тези, които не отговаряха (аз бях от тях) се приписваха фалшиви коментари, за да има повод да се пише и срещу тях.

Изведнъж си припомних минало, което смятах за отишло в небитието. Не би. Спомних си как един мой колега пишеше по два доноса на седмица за мен (горкият, не знаеше че аз ги чета), че бяха съставили фалшиви документи за мен за да ме компрометират, че не ми даваха работа (в същия ВМПИ бях на хонорар, защото ОК на БКП не даваше да участвам в конкурс – моите тогавашни студенти го знаят, но някои от тях май са позабравили!). Спомних си как едни хора, за които сега знаем повече, провалиха защитата на дисертацията ми, унищожиха документите ми и я забавиха с цели 10 години. Техните прилежни ученици сега ми напомнят кога съм защитил. Спомних си също как една моя асистентка идваше на лекциите ми за да ме шпионира и да се мъчи да ги провали, как непрекъснато ме топеше, за да ме вкара в конфликти, как се опита да вземе личните ми данни, за да ги използва за доноси (както направи с някои колеги) – наистина стандартно и бездарно...този почерк го знаем.

Не коментирам тези, които вършат това, не говоря техния език и не го разбирам. Те не ме интересуват – някои от тях уважавах някога – явно съм грешал. Всичко, което съм имал да кажа, съм казал без да се крия, с името си, и то е протоколирано. Започнах да пиша по един единствен повод. Искам да изкажа благодарността си и възхищението си от моите колеги и приятели, които не се поддадоха на натиск, не се изплашиха от клеветите и заканите. Те доказаха не само че могат да мислят самостоятелно, но и че могат да отстояват това свое право! Това се отнася най-вече за Мария Серафимова (нарочно не я наричам с титлата й), защото тя съумя да се издигне над ситуацията именно като човек, без да използва власт, с личното си присъствие, с културата и цивилизоваността си и смазващото си морално превъзходство. Естествено е всички низки и недодялани същества да страдат от това присъствие…

Колеги и приятели, благодаря на всички вас че сте до мен. Мария, за мен е чест да съм в твоя отбор. Затова най-хубавият и най-искрен поздрав към всички мои приятели и колеги от катедра “Социология” е “Brothers In Arms” – Това казва всичко.

ПРОСТО НАТИСНЕТЕ ТУК:

http://www.youtube.com/watch?v=8M9U1OU0MzU

32 коментара:

Анонимен каза...

Знаеш ли Владо, дълго мислих, какво да напиша след твоето великолепно въведение. Реших, че може би Жак Атали в своята книга "Братства". Една нова утопия го го е казал много добре.
Може би, не случайно Франсоа Саркози го е поканил в своя екип, който да създаде визия за развитието на Франция през следващите сто години. А и се сетих, че ще е „редно” след бях обвинявана, че никога не съм написала нито една собствена мисъл, че нямам достатъчен интелектуален потенциал и т.н. Странно от това никой не се възмути по Блоговете...
Та, Атали пише следното ще го поставя в кавички, че иначе „някой” може да ми направи забележка:
"...Търсете повод, поне веднъж дневно, да предизвикате усмивка, да приемете, да бъдете анонимно щедър, без очакване да получите нещо в замяна.
Другият е необходим за общуването, за избягването на самотата: трябват двама, за да се говори...
Другият е необходим, за да се постигне уважение. Уважението се натрупва: колкото повече уважаваме другия, толкова повече неговото уважение е важно за нас, толкова повече правим необходимото, за да получим уважение.
Другият е необходим за разделението на труда...
Другият е необходим за проявяването на щедрост. Не можеш да бъдеш щедър, ако няма някой, на когото да даваш. И другият дава възможност да изпитваш удоволствието да бъдеш щедър.
Дори единствената цел на всичко това да е да се убедите, че у Вас е останала искрица човечност..."

Благодаря ти Владо, че те има!

Мария Серафимова

Анонимен каза...

Здравейте доц. Дулов,
Честит блог!
Искрено ви желая вашият блог да се превърне в антитезата на тъмната страна на Светилото. Нека покаже светлата страна и помогне да се види какво става в никога невидимата "тъмна страна на луната".

Онази тъмна страна, която крие набразденото си от черни страсти лице под булото на красиви думи, отнема смисъла им и с това изпълнява мисията си да развращава.

С написаното от доц. Серафимова си припомних за седемте смъртни гряха и седемте добродетели, които могат да ги победят:
похотливост - целомъдрие
чревоугодничество - лишение
скъперничество - щедрост
леност - трудолюбие
гняв - търпение
завистничество - добродушие
горделивост - смиреност

Ето я разликата между тъмната и светлата страна. Истинската светла страна е видима в писаното тук от Доц. Серафимова.

А тъмната, крещи озлобено другаде, в един неуютен, мрачен, сгърчен ъгъл на безкрайната и разширяваща се вселена Интернет. Съвсем, съвсем жалка, непрекъснато смаляваща се и изгубваща се.

Анонимен каза...

Здравей Владо, Здравей приятелю,
Първо искам най-искрено да те поздравя, че най-после реализира идеята си за създаване на блог.
Снощи, докато гледах поредния епичен сблъсък на митичния "Камп Ноу", се сетих, че англичаните, когато създават тази игра я определят като "проста игра за интелигенти хора".
Не знам, дали създателите на университетското образование в Европа през Ренесанса са си мислили, че преподаването, че академизма е "просто заниманиние за интелигентни хора"...
Така се е случило в моя живот, че съм бил на две години и половина, когато съм бил въвлечен в преподавателските среди. Точно тогава, моят баща става асистент в Университета. По това, естествено, аз нямам никаво отношение. Казвам това, не за да изтъквам мои несъществуващи заслуги. Ако се връщам толкова назад в детството си е, за да докаже и да покажа, че съм имал възможност от невръстна детска възраст да разбера какво е преподавателска солидарност, какво е преподавателско приятелство и мъжество.
Сега си мисля, какво ли би се случило с покойния ми баща, ако в онези мракобеснически комунистически години работеше в една Катедра с лица ... извинявай, тук ръката ми отказа да напише имена. Отговарям веднага - просто аз нямаше да имам детски спомен за моя баща, защото той щеще да изгние някъде в "лагерите на смъртта". Не, баща ми е имал шанса и професионален и колегиален и приятелски да работи, да се учи, да контактува със светила в българската наука. Какво да направиш - житейски късмет.
Затова Владо, най-приятелски те моля, нека в този блог да пише всеки, който не обижда своите колеги, своите студенти. Нека си казваме кривините, но да го правим като онези стари британски джентълмени - аргументирано, разумно, интелигентно и с уважение. Аз вярвам, че това ще се случи и аз ти давам дума, че ще отговарям на всеки въпрос, на всяка критика, на всяко предложение, което постъпи тук и е адрисирано до мен.
Чао! До нови срещи!

vladodoulov каза...

Мария, твоето присъствие и твоите думи веднага придадоха на моя блог атмосфера на духовна светлин а и благородство. Така както именно благодарение на теб всичко, което правим придобива смисъл.
Не обръщай внимание на празните приказки по "онези" блогове - твоите собствени мисли и интелектуален потенциал присъстват в книгите ти, в това, което си написала, в тоав, което преподаваш - именно там е истината. Няма как писачите на блогове да го оценят - те вече показаха какво могат -за тях тази летва е висока. Пък в преобърнатия свят на тяхното съзнание отсъства точно това, з акоето те се бият в гърдите непрекъснато. Говарят за интелектуален потанциал, оннемогат да свържат две думи на кръст, говорят за морал, но това сетиво у тях е отдавна закърняло, говорят за вяра и религия (ах, ние протестанти и т.н.)всъщност вярват само в комплексите си. Но това изпитание ни е дадено именно за да можем, общувайки пред лицето на злото да откираме най-фините вибрации на душите си, да чувстваме ценността на всеки миг живот, на всяка усмивка, на всеки поглед, изпълващ света със смисъл...Затова сме тук, затова сме заедно и ще ни има, колкото това да мъчи някого

vladodoulov каза...

Жеко, благодаря ти за хубавия коментар и пожеланията. Наистина в такива моменти човек чувства и осъзнава цената на приятелството,цената на солидарността. В спокойни и приятни времена като че ли не забелязваме стойността на това, което имаме, затова то се изпробва на здравина проде предизвикателоствата. За съжаление и аз се отдадох на спомени а онези времена, когато истинската солидарност помагаше на честинте хора да оцеляват. Нима те се върнаха?
Аз също както и ти гледах сблъсъка на "Камп Ноу" и видях нещо, което беше извън моите желания и предпочитания, но ми подейства много силно. Ти знаеш как обичам Манчестър Юнайтед, но тази вечер моите симпатии бяха за човек от другия отбор - за Ето`О. ТОй показа нещо, което е не по-малко красиво от финтовете, комбинациите и головете - той показа джентълменството,за което ти ми писа. Можеше да легне за дузпа и да предреши изхода от двата мача (никой нямаше да го упрекне), но той продължи като истински мъж! За мен това беше събитието на мача - всички искаме да побеждаваме и нашите да побеждават, но красотата на истинската игра е в това, че не ни е все едно как. Ако МАн Юнайтед бият, ще се радвам, но няма да забравя мъжеството и красотата в поведението на това момче - защото то допринесе страшно много за грандиозния футболен спектакъл - той вкара може би гола на живота си като се отказа от подарена дузпа. Знаеш ли, точно затова започнах този блог, защото искам ние да изложим идеите си, аргументите си, това, което имаме да кажем честно, цивилизовано, без лъжи, обиди и клевети. В паметта ми остана как Мария и ти се изправихте срещу помията в "онези" блогове, без да се страхувате, и излязохте морални победители. МОгат да направят с нас каквото си искат, могат да ни изгонят, както се заканват, но това няма да ни отнемат.Никога няма да забравя онзи епизод от филма "Чапаев" на Айзенщайн - когато бялата гвардия тръгва на смърт. Тези хора от сой, офицерски полк, вървят изправени,с презрение към опасността, смъртта и противника, падат един след друг но показват пълно превъзходство над дрипльовците, които ги убиват. Така една велика култура си е отишла, смазана от тълпата - но загивайки, показала за последен път своето величие. И тогава Петка казва: "Прекрасно вървят"...
Реших да създам пространство за истинска дискусия на цивилизовани, честни и свободни хора - всеки е добре дошъл, но трябва да спазва добрия тон. Прочетох някъде че лошият тон бил позволен в името на права кауза. Това не е вярно, лошият тон означава че и каузата на тези, които го използват, вони, както и устата, изговаряща нечистите думи. Тук лошият дъх ще бъде противопоказан - нека който иска да участва, най-напред си измие зъбите (пък и съзнанието). ТЪжно ми е че прекрасните възможности на Интернет се използват за нечистоплътни игрички. ПРедставяш ли си колко би било прекрасно сега да пишехме в тези блогове за социология, да дискутираме актуални идеи и проблеми, с които нашата действителност е пълна. Нека доказваме академизма и ерудицията си, като пишем и спорим за тези неща, а не за това, кой какъв пост иска да получи. И когато изложим това, което знаем, което мислим и правим, нека тогава другите съдят за това какво можем. Аз се надявам че тук ние ще можем да правим именно това - може би да доизкажем по друг начин това, което не сме успели да кажем в аудиториите. Това искат от нас нашите студенти и аз вярвам че ние можем да им го дадем.

vladodoulov каза...

Скъпи колега, аз ще запазя анонимността Ви, но искрено Ви благодаря за хубавите думи. ТЕ ме карат да се надявам, че нашите усилия отиват не напразно, че ние - аз и моите колеги, сме успели да изградим нещо повече от обикновеното предаване на информация. Винаги съм казвал пред Вас, че социологията изисква самостоятелни и свободни хора, способни да се ориентират в лабиринта на човешките отношения и да разберат принципа на действие на тази сложна реалност. Казвал съм Ви обаче и това, че съм много далеч от претенцията да знам цялата истина. Напротив - преди 30 години мислех че знам всичко - на моя сайт съм публикувал свои произведения от онова време - именно да покажат какъв наивник съм бил тогава. С годините като че ли знам все по-малко и все повече разбирам колко сложен и комплициран е светът, в който живеем. Затова нито за секунда не бих твърдял че съм безгрешен, че съм прав отвсякъде и във всичко. Всички ние допускаме грешки, понякога падаме, но ставаме и продължаваме нататък. Това, което ни държи на този свят е че ние търсим. Затова грешим, защото вървим напред и търсим. Това, на което се опитвам да уча нашите студенти е да търсят, да анализират и никога да не мислят че животът е свършил и знаят всичко. Естествено, бих желал да Ви дам повече от тези научни и познавателни инструменти, които владея и да ви науча да си служите с тях. Но винаги съм имал предвид една сентенция на Фридрих Ницше - предполагам че и пред ВАс съм я цитирал: "ние не трябва да служим на науката, ние трябва да си служим с нея". Смисълът на науката е именно в това - нашият живот да става по-добър, ние да бъдем по-благородни и великодушни. Затова наричаме нашата кауза Просвещение, защото тя носи светлина. НАука с мрачно и озъбено лице не е нужна на хората. Ще кажа и друго, смятам че социологията е могъща наука именно с това че е безкрайно реалистична, може би понякога цинична, разкривайки механизмите на общественото устройство и прозаичните мотиви, обуславящи поведението на индивидите и общностите. Затова никога не си позволявам да Ви втълпявам илюзии и да Ви карам да вярвате в митове. Нашето презназначение е да разшифроваме митовете, да търсим това, което стои зад тях, да ги разбираме като феномен на колективното съзнание (и безсъзнателно). За да се ориетира човек в живота е нужно да знае че в него е позволена и мръсната игра, че за да постигнеш нещо е необходимо да се сблъскаш с хиляди препятствия, с несправедливости, често, уви, с насилие и жестокост. Няма да Ви разказвам приказката за двете ябълки, с които Хенри Форд е станал милионер. Сляпата вяра в митове създава лузъри и ако ние допуснем това, значи сме предали студентите си и нямаме право да ги учим. Те трябва да усряват в един сложен и противоречив свят, трябва да бъдат подготвени за него. Но всичко това е възможно с доброта, с усмивка, с любов и радост от общуването. Винаги съм се чувствал прекрасно сред ВАс - моите студенти, Вие сте ме карали да се чувствам по-млад и да вярвам че имам още много сили за да правим заедно това, което обичаме

Анонимен каза...

Винаги съм се стъписвала, когато в различни разговори съм попадала на хора, напълно убедени в своята правота. С чувство за превъзходство този тип хора през дългите години на моето пребиваване в социологическата общност са ме оценявали по свой начин, поставяли са ме на определено място, придържали са се към техни схеми и разбирания. Е, тя пише есеистично, не е учен, е тя е добра със студентите, но те й се качват на главата, е организатор е, но не е учен, е изглежда добре, но няма капацитет да се движи във височина по академичната стълбица, допуска много грешки, има някои дадености, ама няма строги критерии, пише много шестици ...
Чудила съм се, дали съм по-глупава от тях, или интелектуалният ми потенциал не е достатъчен. Понасяла съм всички явни и неявни атаки с убеждението, че не е необходимо да им отговарям. Може би щях да продължа в същия дух, но нещата опряха до една сфера, която е много важна за мен и в която съм вложила всичките си усилия и умения през последните 12 години - става дума за преподаването. Благодарение на проф. Георги Димитров и проф. Пепка Бояджиева попаднах в Югозападен университет "Неофит Рилски".
Никога няма да забравя първите си срещи със студентите, с някои от тях поддържам връзка и сега. Те ме зареждаха с толкова позитивна енергия. През изминалите години, именно те - студентите имаха значение за мен. Стараех се да правя нещата така, че те да получават максималното. Разбира се, доколкото е зависело от мен.
Колегите от Югозападен университет ми показаха отношение, което не бях срещала до този момент в живота си. Те ме приеха такава каквато съм, безвъпросно и добронамерено. След дълги години нападки, обвинения и високомерие, срещнах топло колегиално чувство, добронамерени погледи и съпричастност.
През 2002 г. по независещи от мен причини бях назначена от Факултетен съвет за и.д. ръководител на катедра "Социология". Доц. Таня Коцева, предишния ръководител на катедрата, напусна, за да стане директор на Център за демографски изследвания. Тогава бях обвинена в редица провинения, писмено и устно, протоколите от тези събития се пазят в архива на катедрата. Получих грозни обвинителни писма, че нарушавам принципите на демокрацията, на катедрените отношения и т.н. Те странно защо ми напомнят на ситуацията, в която се намирам днес.
И тогава предстоеше акредитация на специалността, и тогава предстоеше международна конференция, и тогава...
Трудно ми беше да преглътна всичко, което се случи тогава, но го направих в името на важни за мен принципи и ценности. Помогнаха ми колеги от моята и от различни други катедри, които застанаха зад мен и всичко мина благополучно. Катедрата получи максимална оценка, а конференцията мина блестящо. В годините студентите ни се представяха прекрасно навсякъде, без винаги да бъдат оценявани справедливо. Пишеха ми доклади за надменността на колегите им от други Вузове, но това отмина…
Не мога да премълча и коментари на колеги от типа, за какво ги правиш тези конференции, каквото и да правим оценката за нас ще бъде същата, защо се изхвърляш…
През изминалите години социологията в ЮЗУ и ПИФ се разви и бяха постигнати нелоши резултати, въпреки че бяхме принудени да отстояваме правото си на съществуване в една недружелюбна и високомерна среда, обвинени в провинциализъм и определени чрез ред други "ценностно неутрални" твърдения от т. нар. централни ВУЗ-ове. Наистина получавахме пълна подкрепа за нашите конференции и други начинания – Ден на социолога, обсъждане на качеството – несресани мисли на младите социолози, изследвания и др. Но нали освен материалното, трябва да има и хора, които да дойдат, и хора, които да си извоюват правото да бъдат поканени някъде – в страната и чужбина. Само с пари – конференции не се правят, трябват и участници. Всички наши конференции са издадени в сборници, където може да се установи какъв е интелектуалния потенциал на социолозите от ЮЗУ, включително и на студентите, които също участват в тях.
Не бих разказвала всичко това, след като знам, че ще бъда обвинена в емоционалност, непрофесионализъм, безпомощност, старчески романтизъм на едно отминало тоталитарно поколение, което е време да освободи сцената и т.н.
Но днес прочетох някои мнения в един Неуютен Блог, които промениха изцяло моя поглед към ситуацията в нашата катедра.
Мислех си, че някои неща се виждат с просто око и не е необходимо да бъдат обяснявани, но се оказа, че не е така.
В едно мое изказване в Неуютен Блог на Светла Енчева бях написала: „Незнайно, защо изведнъж се оказахме в центъра на една битка, която не е наша. Не е в прерогативите на една катедра да решава проблеми, свързани с легитимността на своя декан, факултет и университет.” Мисля, че това изразява цялостната ми позиция по създалата се ситуация, но също така, и факта, че сме въвлечени в нещо, чиито смисъл не ми е ясен. Впрочем, този смисъл не мога да го проумея и днес, три месеца след епистоларната дискусия в, която бяхме принудени да участваме моите колеги и аз.
Няма да се впускам в подробности, какъв беше стила, тона и характера на различните т. нар. постинги…
Основното, което ме разтърси до дъното на душата ми се състои в следното. Изписаха се купища обвинения, анонимни и персонални против мен, моята толерантност, интелигентност, поведение, отношение към студентите. Отправиха се обвинения в „шамари”, „заплахи”, „натиск” и др. под. Ситуацията в катедрата се тълкува превратно – караници, крамоли, разменяне на обиди към две наши колеги, които се оказаха принципните, заслужаващите уважение и т.н. , те имат интелектуалният потенциал да оценяват, да обясняват, да изтъкват, да припомнят, да поправят, да подхвърлят в под текста обидни коментари, да опубличностяват катедрени обсъждания и т.н.
Никой май не разбра, че в катедрата няма проблем, че ние се разбираме чудесно останалите 8, че сме солидарни и всъщност нищо не правим, за да изразим нашата гледна точка, именно, за да не смущаваме студентите. Сигурно има нещо, което обяснява тази наша позиция и то съвсем не е свързано с елементарните и груби обвинения, които се отправят.
Бих искала да изразя, голямото си огорчение от създалата се ситуация, моите колеги и аз мислехме именно за студентите – да остана незасегнати, да не разваляме и да не де балансираме тяхното съществуване. Но, оказа се, че това е невъзможно и те бяха въвлечени.
Съжалявам за това, съжалявам за илюзиите, които съм имала, съжалявам, че не съм разбрана, съжалявам, че вече никога няма да намеря сили да бъда същата, съжалявам, съжалявам, съжалявам….

Мария Серафимова

Съвсем забравих - сбъркала съм името на френския президент - каква ограниченост и липса на институционална култура от моя страна

Анонимен каза...

Здравей Владо. Казваш, че всеки човек си има своята тъмна страна… но това, само по себе си не е лошо. Знаеш, че homo sapiens изначало е предопределен да бъде двойнствен, и винаги едната му страна ще има превес над другата. В душата на едни ще преобладава тъмната страна, а на други – светлата. Тези две страни са обречени да „съжителстват” заедно. Разделят ли се – вече имаме проблем.
Един мой любим автор – К.Г.Юнг казва, че човекът е маска за пред околните. А аз казвам – не всеки умее да я носи. Ако не си носим маските – всичко около нас ще рухне. И веднага давам пример: някои хора, водени от някакви си техни стремежи, желания и комплекси, в продължение на месеци изливат тонове помия. Защитават „каузи”, борят се, подскачат… защото системата била грешна, неправилна. Добре, и така да е – те какво позитивно и качествено ново предлагат? Цялата тази тяхна какафония започва да ми прилича на логореята на шизофренно болен, т.е. на хора с разделени тъмна и светла страна.
И понеже става дума за академичен живот, тази шизофрения се пренася и там. Губят се цели области от нормално контролираните му съдържания – колегиалните отношения, научната работа и заниманията със студентите. Нещата се фрагментират и нагнетяват. Спира нормалния ход на академичната мисъл – тя не може да достигне до резултати. Снижават се отговорностите. Губят се адекватните реакции. Всичко това води до непълна реализация на личността и поражда неудовлетворителни и неадекватни емоционални реакции.
Не допускай пискащите мекерета да те повлекат в този водовъртеж. Отмини лошотията и простотията с мълчание. Помъчи се да се усмихваш на „слабите лоши” (сещаш се кои имам предвид). Те са като паяците – неприятни, но сравнително безвредни. Гледай напред и нагоре, и ако е рекъл онзи, където стои някъде в дъното на Вселената – ще завърти тъмната страна на Луната към нас. И тогава, вярвам, че ще видиш интересни неща, които всички ще се радваме да споделиш в този блог. :)

Роман Дражев

Анонимен каза...

Здравейте доц. Дулов,
радвам се, че блогът ви заработи и се надявам да допринесе много реални ползи.
Сега искам да кажа нещичко на доц. Серафимова, с която в последно време нито можем да се видим, нито да си поговорим.
Мария, както пее Едит Пиаф - не съжалявай за нищо!
А има и една стара еврейска поговорка. Тя пък казва "Направи добро и го хвърли в морето".
Знам, че всички вие сте правили добро и само добро на хората от кадедрата ви, които днес бясно се нахвърлят върху вас. И сигурно още не можете да повярвате, че това се случва.
Като страничен човек ще кажа само това: вашето добро е на дъното на морето, но това не е беда. Сигурно, след усилията, които си положила, (и които са широко известни) за развитието на Светла Енчева, за запазването на уюта на Боряна Димитрова в Катедрата, ти приемаш нещата като опропастена инвестиция. Има много неуспешни инвестиции, тази е една от тях, нито е първата, нито ще е последната.
А как завършваше Зорба Гъркът - "Я как хубаво гори!"
Така че, доброто е отдавна потънало, инвестицията загубена, а дори къщата ти може да гори прекрасно.
Само дето доброто някой ще го намери дори в най-дълбокото, от неуспешната инвестиция ще се роди идея за успешна, а в пожара, който не ти запали, изгоряха онез, които го запалиха и които искаха ти да гориш в него.
Това вече е прозрачно ясно.

Но има друго. Без съжаление за неефективните инвестиции, наистина трябва да се изясни: Защо се случи това.
Вие сте учени. Това е въпрос, с който ще се спавите.
От моя гледна точка мога да кажа това, което в което съм убедена - всяка криза пречисва. След най-големите, светът е ставал по-добър за повече хора. Убедена съм, че кризата, каквато и да е, колкото и дълбока да е, лекува. Така че, истински ще трябва да се съжалява, ако не се направи точно този анализ на тази криза, която и аз смятам, нито беше ваша, нито засегна устоите на катедрата ви.

Ето това наистина е въпросът за разискване. Без съжаление!

Анонимен каза...

ivyВладо, благодаря ти за добрите думи, които отправи към моя дебют в твоя блог.
И на моя син, и на моите студенти съм разказвал великия памфлет на Христо Ботев, в който порасналото момче се обръща към своя баща и му казва, че като стане голям иска да стане като тате - тъпанджия. А възрожденският българин и родител отговаря - "Сине, ти първо стани човек, а тъпана та бащата ти е горе, на тавана".
Владо, България в много голяма част от своето политическо битие се опитва да опровергае това Ботево литературно съждения. Някой реши, че може да стане значим тъпанджия, политик, преподаветел, социолог и футболист преди да е станал човек.
Никога и никъде това не се е случвало и няма да се случи. И примерът, който ти даваш с онова момче от далечен и непознат Камерун е поредното доказателство за правотата на Ботев.
Мария, можеш да се обвиняваш в много неща, но никога не се критикувай за действията на хора около теб, които направиха бутафорен опит да докажат, че Ботев не е прав. А той е прав, и много по-умен от нас!

Анонимен каза...

Здравей Владо, първо искам да ти пожелая на теб и на твоето семейство весели празници и спокойствие на духа. Пише ти Драгомир Генов. Веднага искам да кажа, че тази форма на общуване не е предпочитам (разбира се мога да обясня, но в случая не това е съществено).
Действителния повод за мислите, които искам да споделя с теб е моето участие в студенстската конференция на 29 - 30 март в гр. Пловдив. Една от презентациите представи класиране на университетите, в които се изучава социология. На последно място беше поставена катедрата по социология в ЮЗУ. Не мога да опиша с думи гневната реакция на студентите от Благоевград, как те настояваха за обяснение по какви критери е извършена оценката и най-вече как си позволяват по толкова нескопосан начин да оценяват университета и катедрата по социология в Благоевград. Тук не ставаше дума за имена, а за защита на престиж и реноме на научната институция, която те представят. Лично за мен беше истинско удоволствие да слушам доводите и аргументите на студентите и най-вече страстта, с която се борят да отпадне всяко подозрение относно научния авторитет и подготовка на катедрата по социология. Тогава напълно осъзнах какво ми е давало сили и увереност да пропътувам разстоянието от Пловдив до Благоевград и според моите възможности и подготовка да предоставя на Студентите, с които съм имал възможност съвместно да работя. не знам доколко съм успял (това могат да кажат само колегите). Пиша думата студент с главно С, защото действително съм убеден, че те трябва да са постоянно във фокуса на заниманията на преподавателите.
Незнайно защо на техните призиви не се обръща достатъчно внимание. Те пишат, че тази дискусия предизвиква учудване, смях и двусмислие относно цялостната атмосфера в специалността социология (може подробно да бъде прочетено техното мнение в други блогове).
Действително аз също смятам свободата за нещо свещено и свързаната с нея свобода на мнението и борбата за право на мнение на другия. Но според моето скромно мнение, тази свобода има своите ограничения. Имам предвид следното: Пределът е очертан от допустимостта на спора и дискусиите свързани с търсенето на справедливост между колегите, които са пряко свързани с избора на декан. Въвличането на студентите в търсене на разбиране и съчувствие, в обясняване на позиции и действия е абсолютно недопустимо. Ако търсим мнение на авторитет в социологията, то в този случай всеки може да прочете двете студии на М. Вебер от 1919 г., в които има една обща дума Beruf. Защото ако всеки добросъвестно прочете мнението на студентите (независимо да ли те са такива или не, това няма голямо значение, защото те могат да бъдат четени от тях) не може да не забележи как в тях вече има формирани паралелни реалности и те започват да анализират всичко през тези светове. В тази връзка има един изключително важен въпрос, който не се поставя (но е въпрос само на време): след определен период от време и по някакви причини декана на факултета ще напусне своя пост, какво ще стане с духа, атмосферата на катедрата, за която студентите непрекъснато пишат с добри чувства? Как ще бъде лекувана травмата (ако използваме идеите на Фройд, заниманието е по-скоро безнадеждно), какво ще бъде съхранено в колективната памет (преподаватели, настоящи и бъдещи студенти), какви ще бъдат колективни представи и вярвания?
В търсенето на отговори на много от въпросите се обърнах и към свидетелства оставени в том І от честването на годишнната на катедрата. Моята молба е да прочетеш отново спомените на Проф. Г. Димитров (особено литературното приложение, което е блестящо), проф. П. Бояджиева и доц. Т. Коцева, те могат много да помогнат извършването на един обективен анализ.
Извинявам се за обстойното изложение, но още един път искам да заявя, че в случая действително важни са Студентите и ако има изход от ситуацията, тя трябва да е в тази посока. Зная, че може съм допуснал граматични грешки, за което моля да бъда извинен, но предчетох спонтанния израз. Всичко хубаво.

vladodoulov каза...

Мария,
Усещането ти за сходство със ситуацията през 2002 година не е случайно – това е по принцип същият проект и изпълнителите са същите. Аз не съм присъствал тогава, но когато дойдох за първия си работен ден и влязох в единствената ни тогава стая – там седеше една от “изпълнителките”. Влязох, поздравих и вместо отговор, тя демонстративно ми обърна гръб. Учудих се на такава непровокирана враждебност и липса на възпитание и тогава разбрах – има хора, които не са щастливи от моето идване без дори да ме познават.
Благодарение на теб всичко това беше преодоляно, дори с нея седяхме заедно в автобуса и слушахме музика (не съм подозирал че тя си записва в “специалния гестаповски тефтер” какво говоря, за да го извади някога като компромат). По-късно ми стана ясно как стоят нещата, но явно стабилността, която съществуваше в катедрата и Университета не позволяваше на тази враждебност да излезе на бял свят. Сега външни обстоятелства го позволяват и всички виждаме какво се случва.
Затова като се заговори за легитимност, академизъм и т.н. всъщност става дума именно за тази патологична омраза, с която се сблъсках в първия си работен ден и се изповядва и до наши дни от нашите скъпи колежки.
Става дума и за друго. Никой не може да превръща своите субективни мнения в критерий за оценка на работата на други хора – за това съществуват инструментални процедури, с това се занимават оторизирани за целта институции – в края на краищата това може да бъде установявано от катедрения съвет като колективен орган. Аз нямам право да говоря за човек, когото не харесвам, че той не може да преподава, глупав е и т.н. Съществуват формални критерии, които установяват как ние си вършим работата – може да не са всеобемни, но показват много неща.
И тогава се получава че хора, които не отговарят на тези критерии, си позволяват да учат другите как да си вършат работата. Затова аз предлагам – някога се практикуваше провеждането и обсъждането на открити занятия – лекции и упражнения – след като искаме да повишаваме нивото, нека започнем да го правим – и тогава ще видим кой може и кой не. Можем да качим лекциите си в Интернет (при мен този процес вече е почти готов) – нека видим кой какво може и колко са умни тези, които коментират другите.
Всъщност всички приказки за иновации, промени – “за катарзис”(ха-ха) се свеждат до това кой на кои кресла да седне – местата вече са разпределени и дори кучетата пред Университета ги знаят. Нашата работа е динамична, ние постоянно откриваме много неща и ги споделяме, но точно за това т.н. “борци за висша справедливост” не желаят да говорят – те обичат мръсното бельо.
Затова моята молба към теб е – не съжалявай – това, което благодарение на теб и заедно с теб сме направили не е малко. Ще го отстоим.

vladodoulov каза...

Жеко, това, което казваш е много вярно и си мисля че то е проблем за цялото ни общество. Всичко, което правим, може да се получава единствено ако сме хора – в противен случай протичат стихийни и неуправляеми процеси. Дори да продадеш едно кило круши е необходимо и двамата участници да бъдат хора – единият да не лъже, а другият да се държи прилично, за да стане сделката. Така е за малките, а какво да говорим за големите неща. На пръв поглед изглежда че духовната инвалидност прави човек по-успешен. За обществото обаче това е гибелно: оставяме стихията да действа и камък върху камък няма да се съхрани.
Аз не мисля че нашият Университет ще спечели от проекта, който е задействан в момента – хората, които работят по него са забравили работата си и всичко на света в името на своите болни амбиции. Твърдо реших че няма да си позволя да стигна до тази деградация: да мисля ден и нощ за това, кой ще бъде назначен или уволнен – слава Богу, ние имаме свой личен живот и неща, които ценим. Всеки от нас е направил едно или друго, което го кара да се чувства удовлетворен. Всеки има своя Аустерлиц и своето Ватерлоо. Ние обичаме работата си, но тя не е средство за избиване на комплекси, нито пък компенсация за житейска недостатъчност. Страшно е за всяка общност или структура, ако тя е в ръцете на хора, лишени от рационален интерес, а задоволяващи психологически потребности.
За мен Университетът винаги е бил място, в което се култивират не само знания, но и благородство, култура, цивилизованост. Тези последни месеци изтребиха тези неща от нашето общуване.
Спомних се eдин стих от любимата ми песен Warriors Of The World United:
There they wait in fear with swords in feeble hands
With dreams to be a king, first one should be a man

Сега те чакат в страх с мечове в слабоватите си ръце
С мечти да бъде крал, първият трябва да бъде мъж

Ако искаме нашите деца да живеят в нормална държава, трябва да се постараем тя да създава хора, а после да се раздават тъпаните
Присъединявам се към теб – Мария не трябва да се самообвинява за това, че някои около нея са се хванали за тъпаните преди да станат хора.

vladodoulov каза...

Романе, благодаря ти - анализът ти е точен. Бях ти признал че някога съм участвал подобни проекти на други места – тези механизми ми са познати – този е бездарен, въпреки шумотевицата, която се вдига и мощният ресурс, който е вкаран в действие. Авторите му направиха доста грешки – една от тях е обстоятелството че психологическата нетърпимост и омразата, която изпитват, им пречи да мислят рационално, да подреждат целите си и ефективно да използват ресурсите си.
Предполагам че психологическият тормоз, на който подлагат другите, действа и върху тях – четейки писанията им откриваш че те са зациклени на едни и същи теми –те се въртят с месеци, дори с години. Затова аз се мъча да убеждавам колегите си да не се вписват в техния изкривен виртуален свят, да не играят по техните правила. С Тони обикаляхме езерото – в Дружба има един луд доктор, той дебне тези, които минават за да ги псува – нахвърли се върху нас. Тогава тя ми казва: хайде сега да спориш с него – докажи му че не е легитимен J, че нарушава правата ти и не те уважава като човек. Това май е същата ситуация. Логореята и графоманията са доминиращите прояви на тази битка за легитимност. Вслушвам се в съвета ти и не чета писаниците.
Всъщност наистина една дискусия за промените и динамиката в това, което правим, би била прекрасна – за много неща можем да поспорим и заедно да потърсим истината, много неща можем да направим (между другото, както ги и правим). От нас обаче не се иска това – иска се да се замерваме с кал. Ако се прочете писаното по “онези блогове” – те хваща срам че принадлежиш към хората, писали това – наистина как могат те да учат другите. Затова измених на замисъла на своя блог (надявам се това да свърши и отново да се върна към него).

vladodoulov каза...

Буба,
Благодаря ти за хубавите думи и точната преценка. Наистина ние сме социолози и да разберем какво става е тест за нашия професионализъм. Сега това е малко трудно твърде напечено и, страстите са нажежени до бяло. В същото време се събира богат емпиричен материал – гадничък, но автентичен. Смятам скоро да публикувам контент-анализ на тази “текстова дейност”, да проследя структурните и функционални аспекти на активните кибермероприятия. Тези техники са обмисляни и ясно очертават структурните очаквания на определени слоеве. Затова и е интересно да се проследи как те оказват влияние върху ситуации, които по принцип са диспозирани офлайн.
Мога да споря – ТОВА няма да ни пречисти – несъмнено ще ни направи по-силни, ще заздрави приятелства – ние си бяхме добра общност и преди – но сега сме солидарна общност. Наистина наглата атака постигна нещо – открихме че има ценности, които колективно изповядваме: зачитаме свободата – своята собствена и на другите, зачитаме справедливостта – пред лицето на вопиющите несправедливости, законността, защото писъците за законност и легитимност всъщност прикриват желание да се заобиколят институциите, оторизирани да се произнасят по властовите въпроси. Сега може би обичаме повече работата си именно поради опитите да ни пречат да я вършим. Сега ценим повече това, което имаме и което сме създали – преди за нас то беше даденост
Може би си права за пречистването, но сега не го чувстваме – сега изпитваме омерзение. Инвестицията е потънала в Марианската падина – може би някога наистина ще изплува нещо оттам.
Аз все пак смятам че рано или късно наистина ще ти покажа за какво започнах този блог – сега той изпълнява несвойствени функции.

vladodoulov каза...

Драгомире,
Благодаря за хубавия и много дълбок коментар. Напълно съм съгласен с теб че професионализмът изисква нашите студенти да бъдат предпазени от борби и спорове. В дадения случай ТЕЗИ БОРБИ И СПОРОВЕ ДОРИ НЕ СА НАШИ, НЯМАТ ОТНОШЕНИЕ КЪМ НАШАТА РАБОТА И ЗАСЯГАТ ЧУЖДИ ИНТЕРЕСИ. Именно заради своите студенти ние дълго време не огласявахме своята позиция, не допускахме да се дава публичност на възникналата конфронтация, за да не страдат те и да не се опорочава учебният процес. В същото време започнаха да се пишат “отворени писма” призоваващи студентите да въстават против своите преподаватели, да ги оскърбяват и чернят. Самата идея да се подкрепят едни преподаватели срещу други е порочна и според мен излиза извън границите на етиката и законността. Но ни убеждават че това не е така. Нещо повече, студентите, несъгласни с това да се оскърбяват преподавателите им, бяха обявени за “доносници”.
Всичко това много ми напомня едно познато явление от миналото: “културната революция” в Китай – студентите бяха заставени да линчуват своите преподаватели, да ги “превъзпитават”. Ситуацията, в която се намираме много прилича на онези събития – хора, които нямат нищо общо със социологията, започват да се месят в работата на катедрата, колеги извършват виртуални доноси срещу колегите си (на времето бях обект на подобна кампания – имам колекция от слухове и фалшиви документи за собствената си персона – тогава вместо Интернет имаше слухове – затова не ми пука особено), започват да дават квалификации за образованието ни, качествата ни и уменията ни, кадруват и свеждат всичко това до студентите. Можеш да си представиш в какви условия се налага да преподаваме.
Едно време в зората на демокрацията имаше една много “мъдра дама” “демократка” – тя произнесе крилатата фраза “ Защо ни са посолства, щом има CNN?” Сега можем да перифразираме: “ Защо ни са Академични съвети, Ректори, Контролни комисии, в края на краищата следствие и прокуратура, щом имаме блогове – там се твори висша справедливост, кадрова политика и веднага се прави достояние на студентите с отворени писма. Между другото подобно явление е възникнало в Пекинския Университет, преподавателите започнали да пишат блогове и да се плюят в тях. В резултат им е било забранено да използват блогове, за да не влияят върху студентите си.
Естествено изходът от ситуацията трябва да е в посоката, която ти препоръчваш, ние сме открити за цивилизован диалог, въпреки че всъщност спорни проблеми в самата ни катедра не съществуват.

Анонимен каза...
Този коментар бе премахнат от администратор на блога.
Анонимен каза...

Здравей Владо! Ние, като твои бивши студенти от Академията за музикално и танцово изкуство, която някога се наричаше Висш музикално-педагогически институт - Пловдив, откриваме в идеята на твоя блог неща, коментирани от теб още в първата половина на 80-те години. По онова време за нас, студентите, ти и гениалният Трифон Силяновски бяхте истинските просветители, носители и застъпници на европейските ценности, въпреки орианталщината на тогавашния (а и на сегшния) академичен живот в България. Всички твои студенти бяхме възхитени от задълбочените ти познания в областта на философията и социологията и от способността ти да предадеш и най-сложните проблеми на науката на разбираем за нас език. Същевременно ти ни изненадваше с неочаквано добро, дори професионално познаване на проблемите на специфични музикални дисциплини като музикалния анализ, историята на музиката, полифонията и хармонията. По време твоите лекции всеки научен проблем имаше точна проекция и оригинална интерпретация в областта на изкуството. Незабравимият проф. Трифон Силяновски препоръчваше на студентите твоите лекции и често се позоваваше на твои изказвания и оценки. Двата семестъра, през които ти ни преподаваше философия и последвалата работа, за която ни беше научен ръководител, предопределиха нашите интелектуални занимания за много години напред. Разбира се, това, че ние, като твои студенти, познавахме и почитахме Георг Зимел и Мартин Хайдегер повече от Маркс и Ленин, не се харесваше на много хора. Слугите на "червените кхмери" не знаеха почивка. Всички знаем, че тези хора и днес стоят на възлови позиции в академичния живот на България.
Искаме да изразим нашата безрезервна подкрепа в трудните дни, които преживявате ти и твоите приятели и колеги. Надяваме се скоро справедливостта да възтържествува, за да продължиш да служиш на науката и на твоите студенти, както и да реализираш благородната идея на този блог.

Йордан Тошев
Стоян Тошев
Управители на "НЮ МЕНИДЖМЪНТ" ООД

Анонимен каза...
Този коментар бе премахнат от администратор на блога.
Анонимен каза...

ИВЕТА ЯКОВА каза:

Здравейте доц. Дулов!

Още веднъж честит блог!
Преди време се зарадвах на друг такъв, който обаче след това бе употребен за трибуна на една “борба”, която не е нашата борба.
Споменавам този факт, не защото искам да коментирам нечие поведение, за което бе казано, че всъщност е мнение, съвсем не.
Акцентът ми е свързан с една не реализирана моя идея да напиша нещо за студентите – завършили, настоящи и най-вече за бъдещите такива, избрали да се обучават в специалност Социология, която осъществява катедрата, от която съм част и аз.
Исках да поместя там, своето обръщение към тези младите хора, които за първи път ще се докоснат до този следващ етап от процеса на социализация - на разширяване на мирогледа, светоусещането, чувствителността. Преди това обаче ще си позволя да каже някои неща.
Знаете ли доц. Дулов, нямам голям житейски опит зад гърба си, но имам спомени. И аз като Вас, и като други в блога се върнах към миналото, към детството си.
Най-интересното обаче е, че си спомням една част от него. Споменът е свързан с престоят ми в КОМИ (автономна република в пределите на тогавашния Съветски съюз), където живях три години със семейството си. Там имаше много българи, отишли да припечелят някоя друга рубла, не където и да е, а в тайгата.
Помня как играехме - русначета и българчета (детската ни градина бе наполовина руска наполовина българска). Разменяхме играчките си и в играта бяхме едно цяло. Езиковата бариера не съществуваше, не защото знаехме перфектно руския език, а защото той не ни бе необходим. Разбирахме се с поглед, жест и думи, и така всеки ден. Спомням си и игрите пред блока. Пак всички заедно, големи и малки до късно вечер.
Играта в родината, в моя роден край след завръщането ни, не бе същата. Децата, с които играех – на роднини и съседи, често чупеха играчките ми, просто защото бяха различни, пъстри, с механизми, движещи се, говорещи, въртящи се. Или пък намирах нещата си в дворовете им. На въпросът, защо се ги взели отговаряха винаги едно и също “ти нали каза, че можем да ги вземем”. Не си спомнях да съм го правила.
Този спомен обаче “изплува” сега, след толкова много години, явно несъзнателно потискан.
Тогава не съм си давала сметка за случващото се - грозно и същевременно тъжно.
ДЕТСТВОТО, за което си спомням с умиление е свързано с КОМИ. Защо ли?
Знаете ли доц. Дулов, с риск да се повторя и аз като Вас знам, какво е някои да Ви шпионира, и после да “докладва” някъде. Жалко е и това, но е факт.
Стараеш се да покажеш различните гледни точки на автори, пишещи по дадената проблематика, опитваш се да разчупиш начина на преподаване, канейки външни лица - специалисти в една или друга област. Организираш посещения на студенти в организации и институции, в които наблюдават работата на експертите в тях, онагледяваш с филми по зададената тематика, но старанието остава явно единствено там, за момента и само в твоето съзнание, за добре планирано и представено различно виждане. С този анонс искам да се обърна към една друга колега.
Знаете ли уважаема доц. Серафимова преди дни на Великден в телефонни разговори с мои колеги (завършили 2001 г. и след това) си припомнихме студентските години. Спомнихме си разговорите с някои от Вас - нашите преподаватели, но също и как Вие вървяхте, а ние след Вас по коридорите. Същите тези, по които и сега вървим. Тогава се чувствахме като малки пиленца, страхувахме се от неизвестното, но имаше един Човек, който ни помагаше за всяко нещо и това бяхте Вие. Така ни казвахте “айде пиленца след мен”... И на колегите им се прииска пак да са Вашите пиленца. А на мен казаха, че ми завиждат.
Сигурно някой би се изсмял и на този сантиментален и мил спомен. Човешкото око е ненаситно, не може да се примири с факта, че някои е обичан и че може да прави и прави нещата с лекота. Тези с обвиненията могат да погледнат Вашето C.V., което бе така любезно предоставено. Много обаче ще има да четат. А, ако не са се уморили има и два учебника, пардон учебни помагала Ваши, защото няма какво да напишете.
Уважаеми колеги преподаватели, тези към които се обърнах персонално и останалите (доц. Кьосев, доц. Пейчева, доц. Калчев, ас. Маринов, ас. Цветков, ас. Велева) благодаря Ви, че съм част от екипа Ви. Благодаря за този шанс...
А сега към Вас - уважаеми колеги студенти ще си позволя да направя своето обръщение, като използвам част от статия, публикувана някъде (в случая не е важно къде).
Иска ми се думите ми да достигнат до Вас. Знам, че Вие ще ги разберете.

"Връщайки се година и половина по – късно, градът е останал същия. Средно голям, областен град, със същите онези плюсове и минуси, които видях тогава, когато за първи път се потопих в атмосферата му. Първата ми среща с него бе през онази 1996г., в която ме приеха в най – големия университет за Югозападна България. Пристигайки на гарата ме обзе панически страх от неизвестното, от мистерията около онази величествена сграда, зад която бе академичната общност.
След време, когато отмина стресът от свикването с новото място и хора, когато бариерата между преподаватели и студенти бе преодоляна градът се преобрази. И не само за мен, той се променя и за всички онези дошли да се обучават ученици и студенти, които трябваше да се приспособяват към него.
Благоевград.
За него ще кажа и преди, и сега градът привлича със спокойствието, с отсъствието на онази забързаност и динамика. Една малка територия, която ти дава много мили неща и места, в която все някъде ще срещнеш познато лице било то колега от университета или колега от работата. Това ще кажат и онези, които също като мен са живели и живеят в него..."

Какво се случи после. Завършихме и напуснахме града. Тогава се изправих пред дилемата, която стои пред всички завършващи без значение от специалността: до тук добре, а сега накъде? Върнах се отново в града, работих в частният сектор и кандидатствах като докторант към катедрата, в която през 2001 г. се бях дипломирала.
И така от 2003 г. съм част от тази катедра, явно за ужас на някои, които толкова “мило, гальовно, даже почти любовно” пишат за мен. Това обаче не е важно, скъпи колеги. Искам да Ви направя съпричастни към още два мои спомена, надявам се да не Ви отегча.
Спомням си как отворих вратата на катедрата, но не като студентката в нея, а като колега. Чувствах се много странно, даже не на място. Та това бяха хората, които ми бяха предавали от знанията си, а сега аз с тях.
Атмосферата в катедрата, отношението на някои колеги, няма да споменавам имена, за да не бъда обвинена за пореден път (аз съм свикнала, да бъда трън в очите) ме изпълваха с радост. Прибирах се толкова заредена, удовлетворена и одухотворена от приятните разговори с колеги, че дори начумерената физиономия и съскащия тон на поредната съквартирантка не можеше да ми отнеме спомена. Трябваше ми обаче време, за да свикна с факта, че бях колега на същите тези мои преподаватели, аз едно момиче от малко село, обзето от панически страх от неизвестното.


На изпитите ми като докторант (минимуми, които са задължителни за всеки такъв) се притеснявах от една страна дали ще успея да развия зададените ми въпроси и да отговоря изчерпателно на породените по време на устния изпит такива, а от друга - сега ме изпитваха уважавани специалисти, на които бях колега.
После катедрата гласува и ми даде възможност да водя упражнения. Това е най-напрегнатия и същевременно мил момент и спомен.
Започнах с упражненията по Въведение в социологията, по заместване, както се казва, защото уважаемата колега бе излязла в 6 месечен платен отпуск, за написване на дисертация (аз също ползвах 3 месечен, докторантите имат право на подобен отпуск съгласно чл. 169, ал. 4 от Кодекса на труда за подготовка на дисертационен труд, за получаване на научна степен “доктор”).
Добре си спомням първите си 2 часа. НИКОГА няма да ги забравя, бяха при “моите бебета”, които до месеци ще се дипломират. Толкова много се притеснявах, вълнувах, бях си записала какво да им кажа (и сега си водя записки). Не знаех как да държа ръцете си, мислех си как ли изглеждам, ще успея ли да привлека вниманието им не с “новите ми” дрешки (няма значение дали са нови или стари, на Гучи или не, важно бе да са спретнати и чисти, поне така си мисля), а с това, което им говорех. И се получи. Малко по-малко, ден след ден, аз учех тях, а те научаваха мен. Семестърът приключи и моите бебета, вече не бяха мои.
Разбрах обаче две неща. За първото, отново ще се позова на онази статия...

"Днес висшето ни образование и страната ни всячески се стремят да отговорят на различните изисквания на Европейския съюз. И в тази връзка младите хора, които постъпват в него трябва да знаят, че много от тези учебни заведения имат сключени договори с редица чуждестранни университети (например програмата Сократес – Еразмус) за обмен на студенти и преподаватели. Наред с това тези млади хора, които напускат ученическите чинове трябва да знаят, че завършилите български ВУЗ те могат да продължат да специализират в него като докторанти, като по този начин да усъвършенстват знанията и уменията придобити в професионално – квалификационната степен магистър. Това пък им дава възможност да кандидатстват за преподаватели и така сами да предоставят своя опит. А това на свой ред си струва повярвайте ми, магията да преподаваш и всички онези попиващи жадно очи, които те карат да се чувстваш полезен, и жив изпълват, и осмислят деня ти.."

И сега второто, което е анонсирано от предходното изречение. Разбрах, че ВИНАГИ ще се вълнувам, когато влизам при студентите, може би не точно като първия път, но...
ВИНАГИ ще се питам как изглеждам, разбрали ли са материала, полезна ли съм им.
Няма да кажа, че мога да го правя, аз все още се уча. Има дни и часове, в които не върви (това е част от песен, за да не ме обвинят и в това, че съм си я приписала за своя мисъл), а така ти се иска.
Мога обаче в заключение да кажа, че ВИНАГИ ще се стремя да бъда близо до проблемите на студентите, да говоря на техния език, защото не ми се иска да забравям, че и аз съм била от другата страна.

Анонимен каза...

Мария Серафимова каза:

Може би вече ставам досадна, но след като прочетох написаното от Ивета ми се иска да ти разкажа за една моя позната, която работеше в Полиграфическия комбинат. Преди 1989 г. там имаше много редакции на различни вестници и списания. Разбира се, те бяха, както сега някои се изразяват „комунистически”…
Дойде демокрацията и тя се оказа в потресаваща ситуация. Някои демократично настроени хора й забраняваха да се приближава до тях, обвиняваха я във комунистически грехове. Някои караха децата си – малки и големи - да се обръщат с гръб към нея, когато минава покрай тях, други я пъдеха от концерти, защото били за демократи, трети й задаваха въпроси от рода: ау, ми сега, сина ти къде ще учи, и дали ще може да продължи да учи, като си работила в комунистическо издание.
На „буржоазни” панахиди се правеха, че не я познават, не й се говореше, гледаха я като прокажена.
Близки, роднини и приятели, на различни митинги я сочеха с пръст и говореха, че се е повредила напълно, че средата я е деформирала, че е станала комунистически продукт….
А от съответното „комунистическо” издание я „помолиха” да си подаде оставката и да си вземе петнадесет дни отпуск, за да не разваля настроението на другите колеги. В това вече реформирано издание управляващи бяха хора, безкомпромисни и безапелационни. Всички от редакционният съвет я гледаха с укоризнен и обвиняващ поглед.
Не се изненадах, че един ден в знак на протест тя облече червен костюм, взе в ръка в-к „Работническо дело” и започна да се разхожда навсякъде така, като понасяше невероятни обиди, подхвърляния, намеци…
И така доста дълго време.
Демократично настроените й съседи, колеги, състуденти я гледаха от високо и й казваха, че има да изплаща грехове, че така й се пада.
Бившите й колеги пък се подсмихваха, и коментираха, че тя винаги си е била наивна, неориентирана.
Спомням си два великолепни филма – „Танцуващият с вълци” и „Английският пациент” една от най-силните идеи в тях беше, че обикновено ти помагат враговете, помагат ти онези от които най-малко си очаквал. А „твоите” – кои са те всъщност?
Чудя се, дали не е дошло време и за мен да си купя и аз един червен костюм, пък да взема един куп списания „Ново време” и да се разхождам ли, разхождам…
Как мислиш, дошло ли е времето и на моята разходка "напук"?

Анонимен каза...

Здравей, Владо,
Отдавна видях твоя блог и веднага усетих, че нещо не е наред. Честно
казано, не знам точно какво се е случило, но усещам разочарованието ти и
потисканата болка...
Спомних си как преди повече от 10 години след едно катедрено заседание ти
ми обясняваше, че откритите хора са по-уязвими и другите, хищници по
природа и с по-малки творчески възможности, усещайки тази чувствителност
все повече се ожесточават срещу този, който е по-способен от тях.
Припомням това,за да ти каже, че случаят изглежда подобен. Защото ти си
наистина супер интелигентен, с дълбоки познания в областта на социологията
и богата обща култура, с много креативни идеи. Работата над нашите общи
публикации (една от които беше за международна конференция в Трьомсо,
Норвегия, до където така и не можахме да стигнем) беше натрупване на опит
как двама души с различен подход към фактите - конкретно-исторически и
философско-абстрактен - могат да постигнат консенсус за смисъла на
научното творчество като израз на хуманизъм и вечен стремеж към
съвършенство и прогрес. Може би не изразявам точно мислите си с
абстрактната терминология на философията, но все пак съм далече от
елегантния изказ на твоите съждения. Важното е да се разбере, че много
ценя нашето професионално партньорство и приятелство, въпреки
недоразуменията,припламвали понякога между нас, бързо разрешавани с
взаимна толерантност и в името на общите ценности.
И накрая искам пак да изплагиатствам една оценка, която веднъж направи в
едно изказване за мене, а именно че и при тебе работата (преподаването и
изследванията) съвпада с хобито. А това се случва при малко хора и затова
останалите завиждат. Струва ми се, че в това е коренът на проблемите,
които се създават около тебе и твоите съмишленици в катедрата. Но
независимо, че винаги си ме критикувал за прекаления ми оптимизъм и вяра в
доброто, пак вярвам, че справедливостта ще възтържествува. Защото другите
не познавам, но за тебе съм сигурна, че си един от най-интелигентните и
способни университетски преподаватели, с които съм работила.
д-р Анна Джалева-Чонкова, ВТУ"Тодор Каблешков"

vladodoulov каза...
Този коментар бе премахнат от автора.
vladodoulov каза...

Ивета, здравей!
Защо ли това, за което разказваш ми е безкрайно познато? Същото нещо изпитах и аз, когато се върнах в България – макар и вече по-голям. Изпитах странно усещане, което сега отново се появи – на чужденец в собствената си страна. Като че ли изведнъж думите са престанали да достигат до получателя си и каквото и да кажеш всъщност се изгубва като глас в пустиня.
Точно затова наистина на някого не се харесва че ние сме една задружна общност, че можем да правим добри неща, да изпитваме удоволствие от работата си и да бъдем в същото време приятели. Затова ще ти кажа че това, което наистина ме възмущава е именно отношението към вас – нашите млади колеги. Нас не ни мисли,ние сме стреляни врабчета, през какво ли не сме минали, това, което става е нищо по сравнение с други, преживени от всеки един от нас в миналото истории.
Аз съм устроен така че успехите на хората около мен ме радват, нека не звуци високопарно, но се чувствам добре в компанията на умни и силни хора – защото покрай тях и аз ставам по-добър. Ако има до мен някой, който знае и може повече – аз ще науча нещо повече и също ще напредна, а конкуренцията пък ще ме направи още по-добър. Затова винаги съм се радвал на успехите – на твоите, и на останалите млади колеги и ме блазни мисълта че те са наши общи, защото и аз съм участвал в това, а колкото по-високо вдигате летвата, толкова по-добре това би било за всички нас.
Но явно има и друг начин на мислене: явно “вашите играчки” са се оказали прекалено шарени на някого. В друга ситуация не бих го казал, но вие неволно олицетворявате за някои хора всичко това, което те нямат – няма да продължавам за да не ви урочасам. Оттук и всичко, което и ти си забелязала, за което аз също имам опит. Ще ти разкажа и друго нещо, имам един приятел, който ми беше и шеф в Музикална академия (някогашния ВМПИ) – Пловдив, професор Асен Карталов. Той казваше: “днес никой нищо лошо не е казал за мен, значи нещо не е наред, не ми завиждат, трябва да се стегна.”
Затова не обръщай внимание на приказките – ти имаш свой път и ясен хоризонт. За мен нашата съвместна работа е удоволствие и аз съм сигурен че ще продължаваме така и нататък. Не съм наблюдателен като някои, които почти професионално вече ни наблюдават, но не мога да не забележа как те обичат студентите и не мога да пропусна умението да коментираш с тях сложни неща на достъпен за тях език. Не мога да не забележа и светлината на усмивките когато вие сте заедно в аудиторията. Просвещението има в себе си корена “светлина”. Няма ли светлина, няма Просвещение. Сравнението се налага само по себе си.

Анонимен каза...

МАРИЯ СЕРАФИМОВА каза:

Здравей, Владо,


Съгласна съм с написаното от теб и Ивета относно чуждостта. Последните години ми се наложи да попътувам доста, бях на интересни места, където бях посрещана прекрасно, научих много неща, видях как живеят в други страни. Всичко това ме обогати и ми даде толкова информация, че не съм сигурна дали ще ми стигне биологичното време да анализирам, интерпретирам и разтълкувам. Получих възможност да осъществя редица „наблюдения с участие” – ценни и показателни.
Но, не това е, което искам да опиша, БИХ иска да мога да предам усещането, което изпитвах всеки път, когато самолета се приземяваше на българска земя. Трудно е да го облека в думи, а може би не и необходимо. Усещането, че съм си в къщи. Неподредена, мръсна, престъпна, корумпирана, просташка…Да, България е и такава, но е моята страна и аз се чувствам най-добре на българска земя, където „вятъра знае името ми”, а това е най-важното за мен. Защо пиша всичко това, защото съм сантиментална, емоционална и романтична, да такава съм.
Същото чувство изпитвам, когато „Белият лебед” спре и поема към Югозападен университет „Неофит Рилски” – това е моят университет, в който аз преподавам от 1994 година насам. В него работят моите колеги, които са ми демонстрирали такава солидарност, каквато не съм срещала никъде другаде. Вярно е, че не всичко в него е идеално, чувам грубите подвиквания – пак нямаме аудитория, студено е, не харесваме този, или онзи…Е, драги колеги, някои неща не могат да се постигнат като с вълшебна пръчица.
Това е моят университет, където още от входа срещам усмивка и добронамереност на всяка крачка, където е зелено, чисто и светло, за разлика от мрачните, тесни и стари коридори в други подобни институции. В този университет забравям за надменността, завистта, враждебността и всички останали „детайли”, толкова характерни за живота в големия град.
Странно ми е, че не всички, които слизат от „Белия лебед” изпитват подобни чувства. Неведнъж съм чувала, колко ги подтиска обстановката, колко им липсват редица неща. Е, очевидно този университет не е техен, навсякъде има и такива.
В този университет учат моите студенти, които обичам и за които се опитвам да се грижа, доколкото мога. А, ще направя една корекция - не ги наричам пиленца, а птичета и за мен те наистина са такива. Някой, някъде беше написал, че били личности, а не пиленца… И като личности за мен те винаги ще бъдат и ще останат деца, ще бъдат онези, които са ме гледали с такива погледи, които не се забравят. Благодарна съм им за всичко, което ми дават, за положителната енергия, която струи от тях. Тя ме зарежда и ми помага да понасям трудностите, с които е свързано човешкото съществуване в този толкова жесток и отблъскващ свят на „големите”, които определено не са пиленца.
Повече от десет години преподавам на студентите си една дисциплина, която им дава възможност да се запознаят с „Фермата на животните” на Джордж Оруел и с много други книжици, като например - „Този прекрасен свят”, „Ние”, „Готвачката и човекоядецът”, Вечната еуфория” и др. под. Виждам как се отнасят те към една реалност, която им е непозната, слушам разсъжденията им, улавям с огромно удоволствие пътищата на тяхното въображение. Сравненията им ме изпълват с надежда, че има светлина в тунела, дано съм права. Е, вярно е, че за тях такъв род дисциплини не са съществени за изучаването на „занаята”, за удовлетворяването на интересите на „бизнеса”, те просто дават обща култура. Винаги съм казвала, че когато се правят и най-точните научни изследвания е хубаво да има един прозорец с цъфнало розово клонче, което да наднича през него – това е въображението, неговата сила не е само обща култура, неговата сила е огромна – тежко на тези, които са лишени от въображение.
Стъписвала съм, за втори път употребявам тази дума в коментарите си, но не мога да намеря по-точна, се от разсъжденията на хора, които са си позволявали да коментират начина ми на поведение, на преподаване от позицията на високомерна убеденост в собствената си правота. Е, казват те, тя, защото се грижи за тях, като в детска градина, затова я обичат. Спомням си, продължават високомерно повдигнали вежди, в нашата детска градина имаше две учителки, едната осигуряваше комфорта на родители и деца, а другата просто си гледаше работата. Е, заключаваха тези особи, как няма да предпочетеш тази, която ти осигурява удобството… Те, студентите, трябва да са самостоятелни, да са граждани, да знаят задълженията и отговорностите си, да учат, да се реализират. Една детска учителка и то в университет, какво може да им даде – академизма, научността, професионализма, къде отиват те, горкото висше образование?
Бих се радвала стана детска учителка – това не лесна работа, децата са най-чистите същества, които непредубедено гледат на света.
И тъй като съм материално осигурена и не ходя на работа, САМО за да получавам заплата, може би ще мога да си позволя лукса да се преквалифицирам за пореден път в моята служебна кариера. Дано най-после попадна на мястото си. Особено след като съм получила най-после оценката, че ставам за такава професионална заетост от хора на твърде височайше експертно ниво. При това опубличностена, също, както беше направено през годините и в анонимни рецензии, анонимните коментари, анонимна намеса в моя живот.
Ужасяват ме сухите, лишени от емоционалност хора, ужасяват ме майките, които не се притесняват за децата си, ужасяват ме хората, които казват – те са големи и трябва да се оправят сами, ужасяват ме привържениците на строгата научност, за които човешките отношения и техните граници не съществуват. Науката, принципите, легитимността….те са всичко за някои научни „генерали” със строга, принципна, безпардонна гражданска и военна култура. Съжалявам ги – в тяхната „желязна клетка”, които никога не са имали такива сетива, за да усетят, че живота има толкова прекрасни цветове, за които те не са знаели и няма да узнаят никога. Съжалявам ги, че ще преминат през своя скучен, безцветен и мрачен свят, без дори да разберат, какво са загубили.
Някой, някъде ме бе посъветвал да поговоря с близките си, да не пускам „оня запис”, особено по Великден, защото сме хора… Няма да описвам реакциите на близките ми хора, защото това е мое, само мое пространство.
ДАЛЕЧ съм от мисълта да разсъждавам върху това що за хора са някои хора, нека си останат в техните пространства, техните измерения, но ДАЛЕЧ от мен, възможно най-ДАЛЕЧ, че иначе отвръщам с …(справка „Оня запис”).
Вчера беше извънредно важен ден за мен, по косвен път тази тема бе обсъждана от жестоки, безпардонни хора, които са на светлинни години ОТДАЛЕЧЕНИ ВЪВ ВРЕМЕТО И ПРОСТРАНСТВОТО, от моя свят, нашите пространства не се пресичат и не биха могли, защото просто е невъзможно. И все пак, си мисля, че когато някои граници се преминат, а има такива неписани граници в човешките отношения, отговорността...
Надявам се да се включа и с този си романтичен коментар във виртуалното пространство. Впрочем благородно ти завиждам, вече имаш материал за нова книга, тя просто се пише сама.

Анонимен каза...

ИВЕТА ЯКОВА каза:

Здравейте отново!
Имаше една реклама, която не мога да възпроизведа точно, говорили сме за нея по Маркетинг (не за друго, а защото имам упражнения по 6 дисциплини...), в която се казваше нещо такова: “ех, да имаше кафе, и мляко и захар...”, та.........
Когато една катедра има осъществена многоаспектна дейност (конференции, кръгли маси, гост лектори, зимно и докторантско училище и т. н.), което може да се види от отчета на дейността на клуба на Социолога, да оставим на страна 85 страници доклад представен пред комисията по акредитация, има и кафето, и захарта, и млякото. Преди да продължа за тези, които се чудят от къде знам, ами в задълженията ми като научен секретар на специалността е включено да участвам, малко повече във всичко изброено по-горе, това е част от задълженията, които ми налага този ми статус. Преди мен научни секретари са били ас. Ангел Цветков и ас. Вера Велева, сигурно се питате защо, ами много често става така, че за някои неща трябва да се реагира от днес за утре (тоя мой сленг), та затова се избират т. нар. местни преподаватели.
Сега да продължа....
Искам да припомня една басня на Лафонтен, намерил своето истинско призвание именно като баснописец, а именно за Лисицата и гроздето. Това, което прочетох в Уикипедия за него е, “с басните той разкрива порочните нрави на своята съвременност: лицемерието, ласкателството, егоизма, тъпотата, разврата, страхливостта.”
“Една изгладняла лисица попадна под лозница, с надвиснали червени узрели гроздове. - Харесва ми цвета на това грозде - промърмори си лисицата. Ще се опитам да го стигна. И тя направи един скок, ала гроздето беше много нависоко и колкото и да повтаряше опита, не успя дори да го докосне с муцуната си.
Тогава, за да се утеши, гдето не е могла да го стигне, каза ядосана: е много кисело... Не заслужава вниманието ми.”
За костюма доц. Серафимова, ами ще трябват и син, жълт и на точки, че току виж някоя политическа партия избере точки за своята бюлетина. То друго какво да кажа, Лафонтен е по-умен от мен, той го е казал. Високо е, високо, високо.
По повод на филмите. Има един Американска история X, в който повратният момент за героя за съжаление става в затвора, когато един чернокож от същите тези, които той ненавижда и прокламира расово прочистване, му помага. Помощта от онзи “врага” в ужасяваща ситуация, предизвикана от своите, променят напълно вменените му представи и отношението му към пропагандатора, винаги стоящ в тъмната сянка на заблудените си “оръдия”.
Но си мисля, че човек трябва да притежава въображение, да ползва метафората, като в спомена с пиленцата, предизвикал отново кал от думи. За да захраним аудиторията... Знаете ли, аз понеже вече казах съм от село и си имам батенце – братче, много често съм се опитвала да му взема малко пиленце от квачката, за да го погали. Тя реагира така, както се предполага да реагира една грижовна майка – нахвърля се и пази рожбата си. Чували сме вече подхвърляния от рода, защото си добър, добра със студентите, затова те обичат. Какво лошо има в това? Лесно е да си лош, трудно е да си добър.
Но както казвате доц. Дулов ние сме стреляни врабчета не само Вие, но и аз. Много е трудно човек да си пробие някакъв път или пътечка в чужд за него град, да се “бори” с истинските местни, мога да разкажа много неща, но това не е важно. И още все още съм чужденец в света на злобата, егоизма, нехуманността, омразата, още съм трън........
И, за да завърша, да не отегчавам аудиторията снощи отново излъчваха филма Жана д` Арк. Фанатично религиозна, Жана д`Арк уверява хората, че й е предначертано да освободи Франция по време на Стогодишната война. Посветена в рицарско звание седемнадесетгодишната Жана, начело на армията, освобождава обсадения от англичаните Орлеан и от тази дата народът започва да я нарича “Орлеанската дева”.

Интересът ми отново бе провокиран от един от силните моменти на филма, когато коронования дофин на Франция под името Шарл VII не изпраща обещаното подкрепление, за една от поредните обсади на Жана д` Арк.
И тук може да се по разсъждава и да се замислим, дали няма аналози в съвременното ни общество и какво ще стане, когато някои получат жадуваната “корона” , което, всъщност е мотивът им, а пък целта оправдава средствата, нали?

Анонимен каза...

Позволявам си да благодаря на чичо Сам:


Отворено писмо до Боряна Димитрова, Светла Енчева
и техните студенти

По стечение на обстоятелствата личният блог на Светла Енчева се превърна в неофициален блог на катедра „Социология” към ЮЗУ и нещата в него се четат от много хора, особено след като тя каза Сбогом на блога на катедрата. По стечение на други обстоятелства отдавна следя полемиката в този блог. След публикуването на „оня запис с шамарите” обаче нещата много олекнаха и се разводниха, затова ще задам няколко въпроса към Боряна Димитрова и Светла Енчева за да върнем дискусията към нейната същност. Надявам се на простите въпроси да дадат и прости отговори. Може и само с да или не.

1. По основния въпрос-легитимен декан ли е Ал. Воденичаров?
След като Народното събрание и Министерството на просветата не можаха или не поискаха да обявят Воденичаров за нелегитимен декан питам Ви
г-жа Димитрова: катедра „Социология” към ЮЗУ ли е по-висшият орган, който може да се произнесе по-компетентно ? Питам ви Вас защото Вие първа написахте писмото с подобно искане към колегите си, с което и започна конфликта в катедра „Социология. Вярвам, че и г-жа Енчева също има отговор на въпроса. И така много е лесен -
Въпрос № 1
Легитимна ли е катедра „Социология” към ЮЗУ да се произнесе по въпроса легитимен декан ли е Воденичаров?
И един подвъпрос - ако отговора Ви е „Не” с каква цел тогава сте го писали това писмо ??? Защото времето на събранията, на които някакви хора се събираха и охулваха някого отмина.

2. Цяла България знае и гледа как в Народното събрание 10, 15 депутати с по 10, 15 чужди карти гласуват огромна част от законите. И в тази връзка и към двете ви -
Въпрос № 2
Законен (легитимен ) ли е законът, който определя колко мандата да имат деканите ? (Мразя чуждиците в т .ч. и „легитимен”ама много полуграмотници има в тая страна и непрекъснато ни ги натрапват, а пък в блога на Енчева такива колкото искаш ! Ама го няма Паисий да каже „О неразумний...”, няма го и Петър Увалиев-полиглота, който цял живот живя и умря в Англия, а една чуждица не можеш да му намериш !)
И ако законите в България са незаконни, както фактически са, кое тогава е законно ?

3. Г-жа, Димитрова, във вашето писмо до колегите си пишете:
„Мисля, че е добре всеки от нас да се обърне към своята памет, документи, e-maili, работния си график, за да можем да установим, дали на 23 или 29 юни наистина сме били свикани на Общо събрание, за да избираме декан на ПИФ и наистина ли сме гласували избор на такъв? Затова се и обръщам към вас – нека всички да съпоставим фактите, да отсеем истината от неистината и да се съберем на Катедрено заседаниe, за да обсъдим нашата позиция. Всички колеги в Катедра “Социология” сме хора с достойнство, академична етика, спазваме закона и никога не сме се забърквали в корупционни скандали. Неизясняването на този казус хвърля сянка върху името ни, върху взаимоотношенията с нашите студенти, които учим на почтеност и гражданска отговорност”
„Но тъй като избор на декан се гласува от Общото събрание, което сме всички ние е странно да гледаме отстрани някой да ни каже кога какво сме избирали.”
Впоследствие се оказва, че г-жа Димитрова не е присъствала на нито едно заседание на което се е избирал декан (справка- друг един запис и протокол от друго катедрено заседание)
И тук въпрос № 3:
Г-жа Димитрова, вие легитимен член ли сте на това Общо събрание за което говорите по-горе след като знаете прекрасно, че Вие никога не сте присъствали на тези общи събрания и не сте избирали декан?
И повъпрос:
Почтено ли е да учиш студентите на почтеност и гражданска отговорност (както пишете по-горе) а вие самата да не сте почтена, поне в това което по-горе сте написали - „е странно да гледаме отстрани някой да ни каже кога какво сме избирали.” ???
Какво сте избирали Вие госпожо и не е ли това просто обикновена наглост?
Какво мислите и Вие, г-жа Енчева по този въпрос?

4. Г-жа, Димитрова, колегите Ви от катедрата не взеха страна в конфликта, - никой от тях не е защитил по никакъв повод Воденичаров, но и не пожелаха да Ви свършат черната работа, да участват във Вашата битка за власт и да и придадат легитимност (Той един господин, фантаст някакъв поразкри мотивите, които Ви водят. Язък, Айзък за усилията, стигна само да двата стари компютъра и нищо повече. Азимов може и да не е прав, ама може и да е...?!
Защо вместо да се нахвърляте против колегите си и да им вменявате липса на гражданско чувство, цитирам ви:,„мисля си, че гражданското чувство, не е "въпрос на прерогатив" и конформизъм и безгръбначност „Когато се следва тази логика (на гледане от страни и самозащитна реакция - бел. Б.Д.), която мнозинството във факултета изповядва” като смела гражданка не застанахте пред кабинета на Воденичаров с плакат „Долу” да направите една гладна стачка до неговото отстраняване? Заедно с г-жа Енчева? Защо вместо това се криете зад гърба на колегите си от катедра „Социология” и пишете разни писъмца до Факултетния съвет? Защо не застанахте лице в лице с престъпника Воденичаров и го разобличите лично пред всички на Факултетния съвет? Смелост ли не Ви достигна, госпожо ?
Разбирам, че е по-лесно да си седите в уютното си гнезденце „Алфа рисърч” (какво изконно българско име), което за всички е ясно как е свито, да понапишете нещо и да облекчите съвестта си. Защо не отказахте да си взимате заплатата от ПИФ, нали и тя трябва да е „нелегитимна” по вашата логика ?

5. Сега към Вас, госпожо Енчева, ето Ваш цитат: „Реших, че трябва да измисля кратко и запомнящо се име на каузата. Вдъхновена от поста на Богомил, се спрях на "Еркюл vs ПИФ".”
Т. е. на български „Херкулес против ПИФ” – гениално в своята нелепост! Направо детска градина, гл. асистент Енчева !!!
Вие за ПИФ ли сте или против ПИФ? За Воденичаров знаем, но освен него там работят и учат много други достойни и почтени хора, вашите студенти, вашите колеги от катедра „Социология”, които твърдите, че в нищо не очерняте и злепоставяте, но...ето ваши цитати:
„ Към Александър и Яна. Мога да разбера колегите, че мълчат. Не е само страхът. Огромната част от тях се чувстват лично благодарни на декана, че им е дал възможност да ходят в командировки и да организират конференции, че е оборудвал модерни кабинети и лаборатории и т.н. и т.н.
Светла Енчева каза...
Тъжно е, че именно преподавателите са анонимни, въпреки че много добре мога да разбера защо това е така.
Светла Енчева към Жеко...
Не помня да съм отправила каквото и да е обвинение към ТЕБ в интернет. Нито пък към когото и да е от катедрата
Ето това ще си мисля, докато слушам обвиненията ти по време на другарския съд... сори, катедреното заседание.
Анонимен каза...
Може ли да поясните какви професионални, служебни и пр. позиции заемат Серафимова и Кьосев? Нужно е да се внесе малко повече яснота кой кой е. И какви мотиви могат да имат в този спор, който се опитват да изместят от същността му. Прикриването на закононарушение е прикриване на закононарушение. Друго име това действие няма. Остава единствено въпросът за мотивите.
Светла Енчева отговаря...
За мотивите им не бих се ангажирала да се произнасям.

Ясно и просто! Към никого персонално, да, но затова пък към всички! Вкупом!
Г-жо, Енчева, защо плюете в кладенеца, от който пиете вода (заимствам от друг пишещ) и като сте против ПИФ какво още правите там? И как ще определите това от морална гледна точка?
Госпожо, в крайна сметка Вие, която си изкарвате хляба в ПИФ - за ПИФ ли сте или против ПИФ ? Отговорете, може само с да или не.

6. Не можем да отминем и шамарите.
Енчева, нима действително не можете да схванете, че с тази метафора Серафимова иска да защити колегите си от вашите писания, с които манипулирате и насъсквате вашите поплювковци да се гаврят и оплюват ваши колеги, нормални и почтени хора, за които нищо не са чували преди, а камо ли пък виждали през живота си. Да Ви цитирам ли още? Но не, няма нужда, да не заема място, всеки може да проследи писаниците Ви във Вашия блог.
„Шамарите” се за да Ви подсетят, Енчева, че трябва да уважавате повече колегите си, най-малкото че са повече поучили, понаучили и пописали от Вас, а не да ги обиждате и представяте като страхливци и използвачи. Пък са и по-възрастни от Вас, а възрастта носи мъдрост, която Вие разбира се не притежавате още, но и не разбирате. По-възрастните навсякъде по света се почитат и уважават, във всички общества и религии, а в християнството уважението към родителите, респективно възрастните е Една от Десетте божи заповеди, ако не знаете !!! Независимо какво мислите по този въпрос.
А за разлика от Серафимова някои от вашите съмишленици са документирани биячи, някои осъждани, други са отървали съда, ама втори път няма да им се размине. А и Вие съвсем сериозно обяснявате на единия, че няма да съдите колегата си?! Като че ли някой някъде е осъден за нещо, което не е извършил! Пълен абсурд, пълна детска градина !
На колко годинки сте гл. асистент Енчева ?

7. Пак към вас, госпожо Енчева, цитирах Ви по-горе за облагите, които са получили Вашите колеги, но ето пак:
„Мога да разбера колегите, че мълчат. Не е само страхът. Огромната част от тях се чувстват лично благодарни на декана, че им е дал възможност да ходят в командировки и да организират конференции, че е оборудвал модерни кабинети и лаборатории и т.н. и т.н. „
Пишете го сякаш Вие нищичко не сте получили, мила? Напротив - колегите Ви знаят, че от всички най-много Вие сте пътувала в задгранични командировки на разноски на ПИФ, с подписа на Воденичаров. А и за хубавата сумичка, която сте получили да напишете нещо, което така и не сте написали никой не Ви е потърсил сметка или казал поне да върнете парите, ако не можете да се справите с писането. Госпожо, Вие ли сте най-смелото мишле, което първо напуска потъващия кораб „Ал. Вод.”? Ново по-сигурно корабче ли си търсите ? Нали освен всичко говорим и за морал, а част от него е и поне някаква лоялност към колегите, с които вече дълги години работите. Явно такива мисли не Ви измъчват. Тук се сещам за великия Шекспир, който отдавна е забелязал някои особености у съществата от женски пол. Не съм съгласен с него за всички, но за някои важи със сигурност. А и много фино го е казал човекът – „Непостоянство, твоето име е Жена”. И тук неминуемо се сещам още и за Вашата сестра, която стана най-продажното лице в България (разбира се човек не си избира роднините и не носи отговорност за тях).
Но все пак някак си се натрапва
Въпросът
Вашата „нелоялност” (простете за чуждицата, но не искам за Вас да използвам по-точната българска дума, която написах по-горе)
въпрос на пол ли е, въпрос на фамилна обремененост ли е или пък си е нещо лично Ваше?

8..„ От друга страна, като се замисля, не знам дали някога съм правила нещо толкова смислено, колкото сега. И не помня откога не съм била толкова щастлива!” -това също е Ваш цитат, госпожо Енчева.
Светла, това ли е най-светлата кауза, за която намерихте да се борите?!
И то през „труповете” (образно казано разбира се) на колегите си?!
Като сте чели Кант, чели ли сте Дейл Карнеги и как да печелим приятели?
Щото враговете явно много лесно си ги печелите. Но не приятели в Интернет, там е лесно. Приятели в живота?
Накрая трябва да призная, че има нещо у Вас, Светла, което все още ми е симпатично. Но има и много объркани неща и те са си лично Ваши. Дано Господ Ви даде сили и разум да заживеете първо в съгласие със себе си. От една страна искате да сте преподавател, а нищо не правите да се квалифицирате. От друга много Ви дърпа писането, ама не това което трябва, а блогове или журналистика? Светла, съвсем искрен съвет, (не го приемайте като ирония или сарказъм) - оправете първо себе си, след това оправяйте света ! Може и двете заедно разбира се, ама себе си не забравяйте.

9. Г-н Кабакчиев, понеже знам че и Вие ще се обадите без някой да ви пита, (явно много ви е силен нагона за изява), да ви кажа няколко думи преди да пишете. Уважавам хора като дядо ви, които са мечтали и са се борили за един по-добър свят. Но понеже много ви избива на политика и все се афиширате като антикомунист да ви попитам: Кой според вас е по-голям антикомунист- детето на активни борци против фашизма (т.е. най-върли комунисти) Боряна Димитрова или „буржоазната” Мария Серафимова?, (на която т.н. „народна власт” нищо хубаво не е донесла на семейството и и лично на нея. Вярно, взели са я на работа в комунистическото списание „Ново време”, но не заради буржоазния и произхода и не по милост, както написа друг един поплювко, а заради отличния и успех, с който завършва университета, което и днес си е рядкост.
Вие с каква оценка се дипломирахте г-н Кабакчиев, няма да е много висока като гледам как пишете. Вярно, много се стараете, много количество,... ама малко качество. И английската гимназия не ви е помогнала много. Пък и то там си беше сборище на номенклатурни дечица и внучета, които влизаха от запазената за тях квота- извън класацията, която за простосмъртните деца си беше жестока. Ама както пише един друг писач „и на вас ви аленеят бузите”, не случайно сте в един отбор с Боряна Димитрова !
И не пишете против Иван Костов, щото случайно съм костовист. И не заради това, че той е слаб политик или управленец неговата бивша партия се провали, а защото се напълни с такава бързо пребоядисала се червена измет, която много бързаше да капитализира народната любов. И от такива „антикомунисти” като вас и Б. Димитрова синята идея първо пожълтя, а накрая лъсна и червения и задник !

чичо Сам,
но не от катедрата по социология,
не и зад океана
Четвъртък, 2008, Май 8 03:16:00 EEST
Анонимен каза...
ЦИТАТ
""""""След като Народното събрание и Министерството на просветата не можаха или не поискаха да обявят Воденичаров за нелегитимен декан питам Ви
г-жа Димитрова: катедра „Социология” към ЮЗУ ли е по-висшият орган, който може да се произнесе по-компетентно?"""

1. Те не знаят, че през юни 2005 г. не е имало избор на декан на ПИФ, а катедра "Социлогия" знае.
2. Те не знаят, че Общото събрание е било на 23-ти, а не на 29-ти, както лъже скалъпения от Воденичаров, така наречен протокол, който е подписан от Иван Газдов и Соня Стоянова.
3. Воденичаров в Благовград казва как го обича властта, което вече е много невярно, а в София, говори как хората го искат ...
Хайде чао дядо Санде.
Отдъхни си!!!
Четвъртък, 2008, Май 8 04:09:00 EEST
Красимир Кабакчиев каза...
Чичо Сам каза: "Г-н Кабакчиев, понеже знам че и Вие ще се обадите без някой да ви пита, (явно много ви е силен нагона за изява), [.....] "

Чичо Сам, най-откровено ще Ви кажа: много неверни неща и много абсолютни глупости сте написал(а) - по-скоро ми приличате на жена, и толкова са елементарни някои от тях, че няма да отговоря на всичките. И време нямам. Но не мислете, че ще Ви се размине с пълно игнориране.
Писанието Ви издава ниска езикова култура (правопис, граматика, стил), въпреки че, както изглежда, сте преподавател в университет. Но слабата езиковата култура е по-малък проблем. Писанието Ви издава недостатъчна обща култура в области като например право и принципи на функциониране на модерното общество, както и повърхностно мислене. А същевременно прозира самочувствие. И тази комбинация е, меко казано, нелепичка.
За мен обаче е принцип да отговарям на поставени лично към мен въпроси, независимо какви са те. Не е въпрос на нагон – Вие и психоаналитик се мъчите да се изкарате – а на отговорност и достойнство.
По въпроса, девиантен, кой е по-голям антикомунист - Боряна Димитрова или Мария Серафимова, отговорът ми е: не знам. Хората често са различни от родителите си; децата не отговарят за постъпките и манталитета на родителите; обратното не е вярно. Оттук – следва да се преценяват действията и качествата на лицата, не произходът. Конкретно - Димитрова познавам от телевизията, където ми е правила много добро впечатление. Високо мнение имам и за нейното писмо тук за стартирането на агенцията й. Серафимова не познавам. Но искам да видя какви са нейните публикации през комунизма. Що се отнася до "шамарите" и говоренето на асистентите на "ти" – те са достойни за съжаление.
Чичо/лельо Сам, много ме разсмивате с размишленията за оценките. Не са добър критерий, особено ако си завършил идеологически обременена специалност.
Но най-много ме развесели това: "Вие с каква оценка се дипломирахте г-н Кабакчиев, няма да е много висока като гледам как пишете. Вярно, много се стараете, много количество,... ама малко качество."
Конкретен отговор. Имам успех в университета между 5.0 и 5.5 (и за следването, и от държавните изпити), с предимно шестици по основните специални дисциплини като езикознание (практическо, теоретично), литература (литературознание).
Така. А сега, чичо/лельо Сам, може ли да си попремерим шапките? Мой въпрос: а Вие какви приноси в науката имате? (Ако отговорът е труден, не отговаряйте!)
Ето моите. Специалист съм по теоретична лингвистика и в частност семантика, с много голям международен авторитет. (Вие вероятно не знаете какво е семантика – справете се с речниците!) Игнорирайте това, че съм доктор на науките! Има много български доктори на науките, които са кръгли профани!
Ето някои абсолютно минимални подробности около приносите ми в науката. Дисертацията ми е по фундаментални проблеми на теоретичното езикознание, с които много хора по света си блъскаха главите много десетилетия. Аз ги реших! И това е всеизвестно: дисертацията ми, в разширен и усъвършенстван вид, е публикувана от суперпрестижно световно издателство. В нея се съдържа теорията ми, изграждана около 25 години, за определени фундаментални общоезикови закономерности, която се преподава във всички реномирани университети по света, където се занимават на особено високо равнище с теоретично езикознание.
Ето защо, да ме питате мен какви оценки имам в университета и да говорите на един семантик, че пише лошо, това е просто ... какво да кажа? Ами – пълна излагация!
Е, чичо/лельо Сам, извинен(а) сте, че не сте знаел/а. Но като не знаете, първо питайте, после пишете! И проявявайте поне малка почтителност към хора, които са направили нещо (или повече от нещо) в науката! Това е въпрос преди всичко на себеуважение!
Това е засега, чичо/лельо Сам. Ако съм пропуснал някои важни, според Вас, въпроси, питайте пак.
Четвъртък, 2008, Май 8 09:42:00 EEST
Анонимен каза...
По повод на Отвореното писмо до Енчева/Димитрова

"Време е да звъннат чашите".

Време е биячът на жени,
писачът на доноси;
безскрупулната съчинителка на публични доноси и обиди(пр.вс. срещу колегите си);
работничката-двукомпютърничка, героиня на комунистическия мулти- труд и цялата група да бъдат съдени от ЮЗУ.

Те вече получиха обществената си присъда. Истината за дейността им като мотив е съсипването на Университета.

"Време е да звъннат чашите".
Четвъртък, 2008, Май 8 09:51:00 EEST
Светла Енчева каза...
Абе чичо Сам,

Или лъжете, или някой безсрамно Ви лъже и Ви заблуждава за нещата, които стават в катедрата.

Първо, не е вярно, че най-много от преподавателите в катедрата съм пътувала в чужбина. Пътувала съм общо четири пъти, два от които бяха платени от Европейския съюз. В сравнение с международната активност на други колеги, това нищо не е.

Второ, това се говори от три месеца, но нека най-накрая да кажа. Не е вярно, че съм била в отпуска и нищо не съм отчела. Напротив, отчела съм, за което има протокол от заседание на катедрен съвет.

Трето, мързи ме да си правя труда да пиша по всичките Ви лъжи, тези две стигат... Та ако не сте от катедрата (макар стилът Ви да ми е подозрително познат), информирайте се поне. Иначе е лесно да сме анонимни и да лъжем, но аз говоря неща, за които имам доказателства. Тези доказателства сериозно са се запътили към съда.
Четвъртък, 2008, Май 8 10:49:00 EEST
Светла Енчева каза...
П.п. По поетичния коментар. ЮЗУ не е съдебна институция.
Четвъртък, 2008, Май 8 10:51:00 EEST


Мария Серафимова

Анонимен каза...

Мария Серафимова каза:
Позволявам си да обърна внимание върху един, направен от мен колаж от написаното в Неуютен блог.
Наистина, това е само малка част от огромното количество изписано по адрес на колегите ми и катедра”Социология”. Вижте сами:


Светла Енчева каза...

Анонимен 2, благодаря, спестявате ми голяма част от нещата, които исках да кажа.

Жеко, както вече споменах, смятам, че всички досиета (тоест каквото е останало от тях) трябва да се отворят. Има много справедливи каузи, за които си струва да се бори човек, в момента се занимавам с 2-3 от тях. И не виждам смисъл да съм обвинявана, че не съм писала в блога си за едно или друго. А ако имаш нещо конкретно предвид за досиетата (а ти явно имаш), добре дошъл си да го кажеш.

Не помня да съм отправила каквото и да е обвинение към ТЕБ в интернет. Нито пък към когото и да е от катедрата. Ако си се разпознал в някое от нещата, които съм казала... ами не знам. Някой да е чул да съм споменала доцент Жеко Кьосев? Но ето сега ще ти кажа някои неща.

Много добре мога да си представя - и това ми е било предварително ясно - на какво ще ме направиш на катедреното заседание, точно ти. Разбира се, това си е твое право. Не се оказах способна да стигна тези академични висини, които достигат други млади колеги. Като си гледам дисертацията, виждам по какво трябва да се равнявам... ами да, недостойна съм. Имала съм и някои "изцепки", които мястото ми в академичната йерархия не позволява. И сигурно всичката фактология, която ще кажеш, ще бъде вярна... само че се съмнявам, че на съмишлениците ми ще им се завие свят. И ще ти кажа защо.

Защото е очевидно, дори за тези, които не те познават, че се нахвърляш на по-слабите от теб, на тези, които нямат як гръб, за да се защитят. Поради това, че не съм си дописала дисертацията, ти идва да крещиш от яд, а на Общото събрание на 12 декември не ти идваше. (Сърбят ме ръцете да дам и други примери, но не бих намесвала колеги, които не са се намесили сами.) Защото много обичаш да говориш за принципи, а изместваш проблема върху мен, вместо да признаеш в каква безпринципна среда работим. Ето това ще си мисля, докато слушам обвиненията ти по време на другарския съд... сори, катедреното заседание.
Неделя, 2008, Февруари 17 21:10:00 EET
Светла Енчева каза...
Исканото уточнение -

доц. Мария Серафимова е ръководител на катедра Социология на ЮЗУ

доц. Жеко Кьосев е заместник ръководител на катедра социология ан ЮЗУ

И двамата са членове на Специализирания научен съвет по социология. Освен това, доц. Серафимова е член на Управителния съвет, а Жеко Кьосев - на контролния съвет на Българската социологическа асоциация.

Hope it helps :-)

За мотивите им не бих се ангажирала да се произнасям.
Светла Енчева каза...
Пропуснах да линкна обещаното CV, очевидно заспивам вече! Лека нощ на всички, особено на неанонимните тук (казано съвсем не ценностно неутрално). А Дзвер изобщо не е анонимен, ако човек погледне блога му. Казва се Веселин Николов и е написал достатъчно информация за себе си.

Смятам, че престижа на катедра Социология рушат онези, които сами се излагат, като не искат да дават публичност на това, което става в нея - като се почне от дисертационни трудове и се стигне до заемане на позиция. Ако катедра Социология иска да си запази престижа (по-точно, да има такъв), тя не следва да фабрикува компромати по отношение на тези, които имат различна гледна точка. Най-малкото, защото на теория тази катедра много се застъпва за различните гледни точки.

Казусът Воденичаров е в много, много пряка връзка с катедрата и добруването й. Тук мога много да говоря, но бих попитала само, в качеството си на член на тази катедра - каква е причината до ден днешен да не мога да изплатя хонорара на научния си ръководител? Кога ще разполагам с официално становище - имам ли научен ръководител? И от кого зависи това?

Прочее, законен декан ли е Воденичаров? Тук повечето читатели са умни хора и не се връзват на подхвърлени намеци, закани и компромати, а и те този въпрос си задават.
Благодаря на всички, които подкрепиха каузата, които писаха за нея в блоговете си, изразяват открито и неанонимно позицията си в моя блог, пращат ми насърчителни писма.

От друга страна, както се вижда дори само по коментарите, постът предизвика истинска буря сред някой среди в ПИФ. Тук е мястото да съобщя за две предстоящи събития:

1. Преди броени минути се научи, че в четвъртък, 21 февруари, ще има Факултетен съвет на ПИФ. Повече подробности не са известни. Аз не съм член на ФС, но Боряна Димитрова е. Ето го и дневният ред. Най ми е интересно какво ще се разисква по точка 3 - "Организационно-научни въпроси."

2. На 15-ти февруари т.г. членовете на Катедра Социология на ЮЗУ получиха писмо, че на 22 февруари, петък, от 14 часа (мястото не беше уточнено, но предполагам, че ще бъде 342 аудитория на Първи корпус на ЮЗУ, ако не, ще е някъде наоколо) ще има катедрено заседание с една точка - Разни. (Важен ъпдейт в края на поста!) Нещо ме кара да предполагам, че на него едва ли ще се говори за птичките и пчеличките ;-). По-скоро, работата замирисва на другарски съд. Ама някак точка "Другарски съд" не върви, та...

След като точката е "Разни", с Боряна бихме задали въпроса "Легитимен декан ли е Александър Воденичаров". Лично аз бих задала и друг въпрос - ако управлението на Воденичаров е най-добро за катедрата и респективно за нейните членове, каква е причината до ден днешен научният ми ръководител, проф. Георги Фотев, да не може да получи хонорара за научното си ръководство? Кога ще разполагам с официално становище - имам ли научен ръководител? И от кого зависи това? (Не мислете, че отговорът не е свързан с казуса "Воденичаров".)

Защо ли си мисля обаче, че основната дискусия ще бъде за това, какво петно за катедра Социология на ЮЗУ са Боряна Димитрова и най-вече Светла Енчева. Мощна заявка в това отношение беше дадена от доц. Жеко Христов Кьосев. Присъединиха се и анонимни гласове. За съжаление, мога да разпозная техния автор. Явно съм била наивна, за да си мисля, че всички обвинения към Боряна и мен ще бъдат по същество верни. Тази сутрин един приятел ми писа: "Редно ли е биографията ти да се цапа от виртуалната личност на 2-3 секретарки и чиновници от ЮЗУ, които си мислят, че са непроследими? Не е редно. За това се трият." Съгласна съм, но ако бяха секретарки и чиновници, с мед да го намажеш. Но когато това се прави от изтъкнати представители на социологическата общност, според мен то трябва да се остави като паметник. Подобен на грозния паметник пред НДК, който се руши и е заграден, защото е опасен за живота, но ни напомня за "чудесата" на късния социализъм. Нещо ми подсказва, че скоро тези хора сами ще се разкрият. И тогава изненадата ще е голяма.

Между другото, аз бях против събарянето на мавзолея. От него щеше да излезе хубав музей на тоталитаризма.

Всеки разумен читател може да потвърди, че в предишния си пост не съм казала нищо лошо по адрес на колегите си от катедра Социология. Нито съм публикувала техните отговори на писмото на Боряна, които, впрочем, са безкрайно интересни, нито някои писма лично до мен в тази връзка. Това, че "жестът" ми се възприема като удар срещу катедрата, не ви ли притеснява?

В резултат от реакцията на поста ми прекратих списването на блога на катедра Социология. Едва ли аз съм човекът, който в настоящия момент може да представлява гледната й точка.

В скоро време очаквайте новини за Факултетния съвет и Катедреното заседание. Както доцент Кьосев ме посъветва да кажа - ако можете, заповядайте на катедреното заседание. (За съжаление, повечето от вас работят, а и едва ли имате път към Благоевград.) На него може би ще научите, освен че съм си просрочила докторантурата, също колко пари съм взела, за да напиша предишния си пост и имената на убитите от Боряна Димитрова пенсионери :-D.

I'll keep you posted.


UPDATE. В името на коректността, трябва да уточня нещо. Снощи на членовете на катедра Социология беше изпратен дневен ред за заседанието в петък. Ето го.

От непотвърден източник подочух, че част от протестиращите млекопроизводители са се отклонили от пътя си от Монтана към София в посока Благоевград. Те били облечени, странно защо, в четнически костюми и развявали знамена, на които пишело "Воденичаров, не работиш с телета!" и "Муууууу!" По пътя към тях се присъединили протестиращи овцевъди, облечени в народни носии и с плакати "Воденичаров, не сме овце, бееееееее!" Двете групи се били запътили съм Факултетния съвет на Правно-историческия факултет (ПИФ) на Югозападен университет (ЮЗУ). Основният проблем бил как ще убедят кравите да се качат по стълбите на университета; с овцете щели да се справят някак.

Уплашени от слуха за протестната акция, от всички краища на Югозападна България към Благоевград заприиждали свиневъди. Те били облечени в университетски тоги и държали папироси, на които пишело "Всички прасета са равни, но някои са по-равни от другите."

Ще се обърна към Горноджумайската телеграфна агенция с молба да потвърди или отхвърли тези слухове. Ще ви държа в течение.


Също толкова неверни са твърденията на някои, че съм се била уплашила и променила тона. Има важни новини, които ще бъдат обявени до няколко дена, така че съм в процес на изчакване. Освен това, дискусиите се водят и в "Анамнеза", блога на Дошков и статията на Стефан Дечев в "Про и Анти". В коментарите към последната можете да видите интелектуалния "капацитет" на някои от поддръжниците на статуквото в ЮЗУ. Действам на различни фронтове.

Не мисля, че има от какво да се страхувам.

От заплахите за шамари и саморазправа (документирани на катедрено заседание с диктофон)? Все едно кой и в какво качество ги е изрекъл, това си е заплаха за физическо насилие и не е невинно от юридическа гледна точка. А иначе, два шамара не ме плашат, в детството си съм "изяла" много повече, пък съм още жива.

От натиска да напусна, понеже не съм се била идентифицирала с гледната точка на катедрата? Всичко, което правя, е за доброто на ЮЗУ и следователно на катедрата. Искам ЮЗУ да е университет, от който студентите и работещите в него да няма за какво да се срамуват. Когато преди години един познат, военен прокурор, разбра, че работя във факултета на Воденичаров, веднага започна да ме гледа лошо. И да не ви казвам какви ги изприказва (съмнявам се, че би посмял да потвърди информацията, която сподели с мен, публично).

От смехотворните твърдения, че не трябвало да седя в служебния си кабинет с хубавите му мебели и компютри, защото те били осигурени от Воденичаров, а да стоя във фоайето? Първо, кабинетът не ми е подарък, на него пише името ми, длъжна съм да съм там. Второ, служебни компютри не ползвам може би от месец, няма и да ползвам. Седя на стар дървен стол с прашна розова плюшена тапицерия, вместо на някой от новите. Заемам част от бюро (дали е ново или старо, не ме интересува, и част от някоя от малките масички ми стига), закачалка, чекмедже и част от шкафче, които не се заключват, кошчето за боклук. Да, и един контакт и сигнала от безжичния рутер. Не виждам от какво да се срамувам.


Че нарушавам закона? Много се изприказва как съм нарушавала разни закони, но досега не видях черно на бяло - ето този закон, този член, тази алинея. Поне един пример дайте, моля! Та да го обсъдим. Когато ние твърдим, че Воденичаров е незаконен декан и председател на Общото събрание на ЮЗУ, го подкрепяме със съответните факти. Да ме плашите абстрактно с нарушение на закони - не, no pasarán.


Доцент Серафимова, много се радвам, че заставате на страната на почтеността и и справедливостта. Все си мисля, че в едно модерно общество и един модерен университет почтеността и справедливостта не са без връзка със законността. А гражданско общество без законност, само с уговорки и лични благодарности, е невъзможно. Във всеки спор има поне две страни, иначе нямаше да е спор. Нежеланието да забелязваме другата страна не я прави несъществуваща.

Неделя, 2008, Април 20 23:18:00 EEST
Светла Енчева каза...
Милена, много Ви благодаря за подкрепата и най-вече за куража да застанете с името си и да поемете съответните рискове. Както обича да казва моят добър приятел Петър Дошков - всичко ще бъде наред. Сега сме в труден момент, но ако държим на принципите си и на справедливостта и законността и не се предаваме, след време нещата ще бъдат съвсем други. Дръжте се, пожелавам успех на курса ви в историята с анкетната карта по SPSS. За съжаление, това, което ви се случва, няма нищо общо с вас, то е просто гаден опит Боряна Димитрова да бъде наказана за принципността си. Не се съмнявайте, че ще победим, дори и сега всичко да изглежда ужасно. Бъдещето е пред нас!


Сега казвам лека нощ на всички и оставям блога в ръцете на доц. Серафимова.

От едната страна - желание да се спазват законите, да няма корупция, студентите и преподавателите им да бъдат поставени при равни условия, да има свобода на словото. От другата страна - желание за запазване на статуквото, лично облагодетелстване, придобивки, погазване на закона, тъпчене на всеки, който изрази различно мнение (знаеш ли какво се случва напоследък с трети курс?).

2008, Април 22 14:01:00 EEST
Светла Енчева каза...
Аха! С което стана ясно, че всъщност записите не са ни на разположение и няма да бъдат, освен отрязъкът с шамарите. Дано не дойде при мен прекалено "нарязан". Благодаря за уточнението, доц. Серафимова
Към доц. Серафимова. Значи, трябва да изчакам следващото катедрено заседание, за да се сдобия със заветния отрязък, тъй като няма санкция на катедрата. А иначе "всеки друг" може да ги чуе. Интересно положение. Ще се консултирам с юрист. Дори имам идея с кого.

Знам, че съм глупавичка и не Ви разбирам, доц. Серафимова, но и студенти двойкаджии могат да забележат колко пъти си подменихте тезата в днешните си коментари. Дано накрая от записа да не остане само словосъчетанието "два шамара", което би могло да бъде използвано във всякакъв контекст. Ще съм благодарна да оставите и това как ще вземете такси и ще дойдете у нас.

Вторник, 2008, Април 22 14:43:00 EEST
Светла Енчева каза...
П.п. Май не се изразих ясно - имах предвид, че се надявам да оставите в отрязъка с шамарите заплахата как можете да вземете такси и да дойдете у нас.
08:00 EEST
Светла Енчева каза...
Много коментари се събраха, няма да отговарям на всички.

Стефчо,

Благодаря ти за хубавото послание. Ще бъда по-кратка от теб. Не си спомням купона в онзи ресторант, но той едва ли е бил различен от купоните във всички останали ресторанти. Но ти ми припомни хубавото усещане – как се подкрепяхме, че не сме като тях, как и тези, които се хващаха на хорото (в буквалния смисъл) го правеха с видимо неудоволствие, но с разбирането как ако не рипаш македонски хора с декана, няма да стигнеш до ръководен пост. Аз никога не се хванах на хорото, въпреки ужаса на някои колеги, че си позволявам да отказвам на Воденичаров, когато ме кани. Може би затова трябваше да минат пет години (вместо три), докато стана главен асистент. Ала не бих си и помислила да се предлагам. Междувременно други, от най-рипащите, се издигаха в съкратени срокове. Но какво ми пука. По-важно е, че не позволих да ме претопят, както и ти не позволи. Не допуснахме да ни докарат дотам да забравим що е закон и що е честност, що е академизъм и що е научни критерии. И когато си завърша дисертацията, тя ще е такава, че да не се срамувам от нея. Дори и да се наложи да мине още време. Защото за хора като теб и мен смисълът е по-важен от сроковете. Няма да падам на колене, ще тегля един заем и ще си платя защитата, ако университетът продължава практиката, въведена преди две години или колко бяха, просрочилите докторанти, които са на щат в университета да заплащат защитата си.

Ти ме накара да усетя и колко много ми липсва Таня Коцева. С нея работехме прекрасно, имахме еднакви критерии за изпити и курсови работи. Успя да ме убеди, че социологията на пола може да си струва.

Защо мислиш, че съм изненадана? Не съм изненадана от нищо. При нас се случват неща, подобни на тези в твоята катедра; с известни вариации. Може би и в твоята катедра са подлагали на натиск студентите, това не знам. А всичките си файлове от компютъра в асистентския кабинет съм изтрила собственоръчно. Не че е имало нещо тайно. Just in case.

Не съм изненадана, но ме боли. Не от всичко, което ми се изсипва, защото го очаквах. Не от това, което се говори на студентите за Боряна и мен. А че колеги, с които съм била в добри отношения, решиха, че като казвам, че законите трябва да се спазват и Воденичаров ги е нарушил, и то грубо, действам срещу тях и срещу катедрата. За разбити приятелства ме боли. Но може би не си струва - човек прави избор и си понася последствията.

Никога няма да съжалявам за нищо, което ми се случва сега или ще се случи. Едно, защото каузата ни е справедлива. Второ, заради хората, които открих. Теб съм те познавала от десет години, но чак в последните два месеца и нещо те откривам. Открих Петър, който е прекрасен и удивителен човек. Откривам и че Деканът на Факултета по изкуствата проф. Потеров не е просто декан, институция, а личност, която не е загубила моралните си сетива. И така нататък...

Анонимен каза...

Владо, ти си направил един качествен български блог, който заслужава да бъде четен - блог, в който си струва човек да направи опит да сътрудничи.
Още в зората на разгръщането на масовия печат английският медиен магнат лорд Нордклиф казва: „The power of the press is to suppress” Преводът, който е направен
в един от сборниците по масмедии гласи, че „силата на печата е в това, което се премълчава” или иначе казано - в умението на журналиста да изключи всичко онова, което би имало ентропиен характер, което не е стойностно, което е пошло, уродливо и пр.
Блоговете по своя замисъл са нова форма на медиа, която наред с влоговете и други нови медии станаха поредни аргументации на една моя отдавнашна идея за превръщане на индивидите в самостоятелни медии и за подстъпи към цялостна медиализация на обществото. Тази моя идея бе публикувана в една от книгите ми и разгърната в няколко мои статии, включително и в чужбина. За съжаление ще се окаже прав проф.Скот Лаш, който малко по-късно акцентира върху необходимостта от поставянето на много въпросителни от последиците на медиатизирането на обществото и изрази съмнения за „битието в дезинформираното информационно общество” в неговата книга „Критика на информацията”, станала бестселър.
Впрочем за отрицателните последици се изказах и аз на лекцията си пред колегите и докторантите от докторантското училище, което катедра „Социология” осъществи миналата учебна година, където акцентирах върху профанизирането и чалгаризирането на не малка част от медийния изказ, свързан с вулгаризиране, прикачването на етикети, дискредитиране, неутрализиране, извеждането на моята истина за последна истина, с възвеличаването, идеализациите, размиването на авторството и пр.
Искрено съжалявам, за така наречения блог на нашата колега от катедрата - Светла Енчева, който отговаря на тези отрицателни последици, в който преобладава долнопробното, пошлото - жълтото писание за колегите ми, включително и за мен, въпреки наличието на някои стойностни материали и въпреки чувствителното му подобрение от гледна точка на формална конструкция . За съжаление жълтото преобладава не само за единия, а и за другия лагер, ако така мога да се изразя за колегите, които имат противоположни гледни точки.
Колкото за мен и моите студенти от катедра „Социология”- изпитвала съм и продължавам да изпитвам удовлетворение от повечето от моите студенти. От тях пък съм получавала цветя за благодарност от наученото от мен. Всъщност при мен, както и при други мои колеги, студентите получават не само теоретични знания, при това свързани с най-новото в областта, но и известни практични умения, в зависимост от спецификата на въпросите, които разглеждаме. Получавам ежегодно и показвам на студентите си последните излезли броеве на 4 международни списания по дисциплините ми. Някои от статиите в тях предлагам за рефериране и представяне от и пред студентите
От този семестър използвам почти изцяло мултимедийната форма на преподаване, а присъствалите на лекциите ми студенти вече получават в електронен вид преподавания материал. Старала съм се и продължавам да се опитвам да се съобразявам с молбите и претенциите на почти всички студенти и ще продължавам да го правя, защото по природа съм такава. Когато не успея да взема целия материал по различни обективни причини се старая да осигуря в електронен вид лекциите си.
Разбира се сигурно има и струва ми се зная какво още трябва да усъвършенствам. За това ми помагат и самите студенти, които често сама питам дали имат някакви предложения или забележки.
Участието ми в международно журиране на студентски, докторантски и преподавателски материали за различни научни форуми, включително и за участия в международни конференции и конгреси, за което също имам изразявани благодарности, също ми помага в не малка степен за работа със студентите.

Но да се върна към блога ти, Владо.

Макар и съвсем нов от него лъха професионално отношение. Ти отговаряш на казаното от лорд Нордклиф за уменията на издателя да включва стойностното и да изключва пошлото и уродливото.
Ще се опитам да съдействам в него да се включат и колеги от чужбина.
Той дава сериозна заявка, заедно с някои други професионално направени блогове в нашата страна, че блогът като нова медиа ще има положително присъствие в България.
Пожелавам ти сериозни творчески успехи!

Добринка Пейчева

Анонимен каза...

люба спасова каза...
Благодаря, Светла,
за позитивното отношение към Клуба и моята работа в него.
Не мога, обаче, да не възразя на няколко неща, които казваш.
Да се нарича незаинтересованноста на някого бойкот и активна гражданска позиция е малко пресилено.
Повечето от колегите, които някога открито са протестирали и са се опитвали да предизвикат промяна, когато нещата не са както трябва; тези, за които знам със сигурност, че им пука - те или бяха горе, или имаха неотложни и важни ангажименти и изказаха съжаление, че не могат да присъстват.
Няма нищо по-страшно от празните погледи. Подобно отношение винаги ме е демотивирало и е възпирало ентусиазма ми. Но това е отношение преди всичко към себе си и няма как да се промени само с усилия идващи отвън. За моя голяма радост, на Деня на социолога отсъстващи погледи нямаше. Имаше отсъстващи колеги.
Ако някои от тях са избрали съзнателно да не присъсвтват именно като форма на протест, извинявам се. Но просто да си стоиш вкъщи и никой да не разбере- в това не виждам смисъл. И не мисля, че случаят е такъв.
Жалко, ако някой е имал да каже нещо, но не е дошъл. Мисля, че всички загубихме от това.
Друго, с което не мога да се съглася: това, че студентите нямат глас и не могат да влияят върху образователния процес. Аз лично съм била недоволна от начина на водене на лекции и упражнения на някои от преподавателите. Промяната, която е последвала, е направо зашеметяваща - сякаш това са напълно нови хора с коренно различен стил на работа. Така че, нещата се случват. Катедрата по социология винаги е подкрепяла своите студенти. Само трябва да се поиска. Но не заради субективни симпатии или антипатии.

Към gta,
Мога да те уверя, че дискусиите на Деня на социолога не бяха по никакъв начин режисирани. И нещо повече - никога не е имало режисирани дискусии на студентите по социология. Обидно ми е да чета такива неща. Не съм нито кукла, нито кукловод и не мисля, че някой от колегите ми е. Разбира се, ти няма как да знаеш това - просто си говориш и говориш глупости.

Сряда, 2008, Май 14 19:39:00 EEST

Анонимен каза...

Бих искала да благодаря на Люба Спасова за всичко, което направи за специалност "Социология". По един деликатен и ненатраплив начин тя добринесе за утвърждаване на престижа и развитието на социологическата общност в Югозападен университет.

БЛАГОДАРЯ ТИ ЛЮБА!

от "Лицето за контакти" на катедра
"Социология"

Анонимен каза...

Анонимен каза...
Обръщение
към студентите
на Боряна Димитрова и Светла Енчева

Драги студенти,

Сигурно и вие чакате отговор на въпросите, които поставих на Б. Димитрова и С. Енчева в откритото си писмо от 8 май в този блог с цел изясняване на техните позиции и мотиви след създалото се напрежението в катедра „Социология” по казуса „Воденичаров”. И аз, а може би и вие чакате с интерес, но... и досега няма отговори. Мислех, че въпросите са лесни. Честно казано за мен отговорите им не са толкова важни, защото не съм от катедрата, но за всички вас са много, много важни! Ще разберете по-долу защо, но нека ги попитаме отново, по-накратко, може да са били заети:
Госпожо, Димитрова, госпожо, Енчева,

1. Легитимна ли е катедра „Социология” към ЮЗУ да се произнесе по въпроса легитимен декан ли е Воденичаров?
И подвъпрос - ако отговора Ви е „Не” с каква цел тогава сте го писали онова първо писмо до катедрата, госпожо Димитрова ?
2. Законен (легитимен ) ли е Закона за висше образование, който определя и мандатността на ръководните органи на университетите, като всички виждат и знаят, че болшинството от законите в Н. Събрание се гласуват само от 10, 15 депутати с по 10, 15 чужди карти?
3. Госпожо Димитрова, вие легитимен член ли сте на това Общо събрание за което говорите след като знаете прекрасно, че Вие никога не сте присъствали на тези общи събрания и не сте избирали декан?
4. Госпожо Димитрова, кога сте почтена – когато го декларирате или когато послъгвате, за да вложите малко сила в немощния си стил на писане. Пак ви цитирам
„е странно да гледаме отстрани някой да ни каже кога какво сме избирали.”
5. Госпожо, Димитрова, колегите Ви от катедрата не взеха страна в конфликта, - никой от тях не е защитил по никакъв повод Воденичаров, но и не пожелаха да Ви свършат черната работа, да участват във Вашата битка за власт и да и придадат легитимност.
Защо се криете зад гърба на колегите си от катедра „Социология” и само пишете разни писъмца до Факултетния съвет?
6. Защо не застанахте лице в лице с престъпника Воденичаров и го разобличите лично пред всички на Факултетния съвет? Смелост ли не Ви достигна, госпожо ?
7. Защо и двете с Енчева не отказахте да си взимате заплатата от ПИФ, нали и тя трябва да е „нелегитимна” по вашата логика ?

В първото си писмо попитах Енчева „Вие за ПИФ ли сте или против ПИФ?” Вчера за първи път от любопитство реших да отворя и да видя що е то ГТА. (Енчева винаги услужливо цитира в блога си ГТА, щом там се оплюват колегите и от катедрата)
Но тук в ГТА, открих нещо, което ме смая и всъщност ме и провокира да напиша това обръщение. Копирах само текста, който много, ама много ви засяга, драги студенти, (останалото може да го видите сами) - http://anamnesis.info/forum/index.php?PHPSESSID=03aef87d3a01a08bee00530db534efc3&topic=409.585

София, 14 май 2008 г.

ИНИЦИАТИВНИЯТ КОМИТЕТ ПРОДЪЛЖАВА ДА ПОДДДЪРЖА 6 ОТ 7-ТЕ ТОЧКИ ОТ 2 АПРИЛ
1.
2.
3. Разпускане на ПИФ поради системно осъществяване на дейност в разрез със Закона за висшето образование (Предоставяне на катедрите и отделните специалности в ПИФ на възможността демократично и свободно да помислят за своето организационно преструктуриране в бъдеще).
4, 5,6 7.........

За комитета подписали:
Стефан Дечев
Светла Енчева
Петър Дошков

Госпожо, Енчева,
Защо досега винаги услужливо цитирате ГТА, щом там се злепоставят колегите ви от катедрата, а не сте цитирали в блога си този много важен за вашето израстване в заверата документ, под който стои името ви? Та вие сте в челната тройка! Това, Светла си е върхът на светлата ви борба за правда, защо се свените? Да не би да се притеснявате, че студентите ви могат да ви попитат нещо? Нищо, аз ще ви попитам вместо тях:
1. Кажете, Светла, ако ПИФ и респективно катедра „Социология” се разпуснат или закрият, (което също е вариант), какво ще стане с вашите студенти, в кой университет ще довършат образованието си, в Тутракан или в Малко Търново? И наново ли ще кандидатстват и плащат такси? Ще им признае ли някой изпитите, които нелегитимно са положили в нелегитимен според вас факултет?
2. Ако се закрие ПИФ вие какво ще правите? В Боливия ли ще отидете като Ернесто Че (Гевара) и там да разбиете и техния ПИФ?
3. Тъй като, Енчева, университетът не е детска градина и не може там демократично да си се измислят детски игрички и да се определят демократично отборчета „(Предоставяне на катедрите и отделните специалности в ПИФ на възможността демократично и свободно да помислят за своето организационно преструктуриране в бъдеще)”
Въпросът ми е:
Кой от революционната тройка подписали се под този ваш документ ще направи нова структура и личен състав на ЮЗУ, щото и ректорът също е нелегитимен според комитета ви, нали?
4. Какво е виждането на комитета за нова структура на университета? Има ли нещо по-ясно като схема например? То лесно и бързо се руши, всички го знаят.
5. Ще има ли там катедра „Социология”?
А ако вашите досегашни колеги откажат да работят с вас, как ще я сформирате, с какви преподаватели? С Боряна и .....кои още 10 души?

Не се крийте и този път, Енчева, отговорете, като ще рушите нещо какво ще градите ?

Скъпи студенти,

Сами виждате. И глупостта и инфантилността на Енчева се оказва не са нищо случайно, а са си просто неин личен дълбинен ресурс. Написах й в първото ми писмо, че е объркана, ама тя е... много объркана. Господ да и помага!
(Не твърдя за Б. Димитрова, защото не се е подписала, но пък е явно, че е дала право на тройката да я представлява??!).
Схващате ли обаче, че такива хора могат да бъдат и опасни, ако обстоятелствата им дадат някакъв шанс в бъдеще. Затова не гледайте пасивно на ситуацията, защото става въпрос и за ВАШЕТО БЪДЕЩЕ.
Изолирайте тези хора, бойкотирайте ги, не им влизайте в час?
Не им давайте шанс, преследвайки малките си нахъсени амбиции да унищожат Вашия университет и да поставят под въпрос Вашето образование!

чичо Сам

Мога и да си напиша името, но все това - нито вие ме познавате, нито аз вас, не съм от ЮЗУ. Познавам единствено 2,3 от вашите преподаватели. И ако пиша, то е единствено защото ме боли за тях, като се поставям на тяхно място и като гледам как от 3 месеца тези хора живеят в стрес, защото при всеки удобен случай Енчевци, Дошковци и с-е завераджии абсолютно незаслужено ги очернят и дискредитират.
Само заради това, че не са взели ничия страна, а просто искат да си гледат спокойно работата, както и вие следването предполагам.

чичо Сам,
много бивш студент