Владимир Дулов
Здравейте всички, които през това време сте проверявали моя блог.
Извинявам се ако съм излъгал очакванията както на приятелите, така и на тези, които влизат тук с не много приятелски намерения – те също са моя публика и затова няма как да не ги ценя.
Известно време бях офлайн поради много лични причини, затова пропуснах да публикувам нещата, които бях планирал. Сега ще ги пускам едно по едно, макар че времето им отмина – стават нещо като “несвоевременни размишления”, само че със задно число. Точно такива ще са постингите по повод 25 юли – по повод смъртта на Владимир Высоцкий и концерта на “Metallica” в София. Освен това се случи и едно трагично събитие – почина Александър Солженицин, а това заедно с мъката и раздялата с един човек, когото някога смятахме за съвестта на Русия, предизвика редица размишления за това, което се случва.
За юли бях предвидил и едно резюме на нови изследвания на комуникациите в киберпространството, което ясно показва че новите виртуални форми на общуване, които смятаме за еднозначно обусловени от новите информационни технологии, в същото време получават коренно различна форма в зависимост от конкретния социален контекст от приложенията им. Поради това много от тези форми (портали, сайтове, форуми, блогове) нямат същата природа като аналогичните в други части на света, а представляват модификации на добре известни тоталитарни техники – нещо средно между реалност от учебниците по политикономия и “1984” на Джордж Оруел.
Писането на блогове не може да направи посредствения човек по-умен, лумпена – порядъчен, не може да прикрие завистта и подлостта като ги представи за свободолюбие, нравственост и социален ангажимент. Все още голяма част от нашето “виртуално общество” си остава с единия крак във Втората вълна, при това в нейната пост-тоталитарна диря и уви, новите технологии с нищо не са допринесли за нейното развитие.
Между другото, за сведение на някои блогаджии, аз никога не съм смятал себе си за учен – аз съм един занаятчия, който знае някои неща и умее да ги прави добре според признанието на разбиращи хора, а също така показвам и на други как да правят тези неща, в останалата част на времето си правя каквото си искам, колкото това да не харесва на когото и да било и да не се връзва с мухлясалите им представи. Още Паркинсън беше открил че този, който ляга и става с работата си просто не се справя с нея в определеното за целта време и следователно е достигнал своя праг на компетентност.
Поради това всички т.н. “учени”, които не могат да спят, замислени върху своите неудачи и това защо някой някъде бил назначен, а тях ги подминали и защо нищо не им се получава, защо четат книги и нищо не разбират, просто са се превърнали в интелектуален лумпен пролетариат и мястото им е някъде другаде. И Карлуково, и 4-ти километър са пълни с такива интелектуалци, а доста други като тях са се запътили нататък.)
За всичко това ще стане дума по-нататък, сезонът започва...
Но, обещавам че няма да хвърляме бисери на свинете, има много и хубави неща на този свят, за да обръщаме внимание на тях. Никой няма да избяга никъде – ние имаме своите хубави и приятни светове, но никога не сме се крили там – живеем в тях, но сме тук и сега въпреки че нашето присъствие стресира някого.
Поздравявам всички свои приятели, които останаха твърди като скалата на снимката горе и чието присъствие ме изпълва с вяра в доброто и истината.
Bob Seger - "Like A Rock" - 3-8-96 - ...
1 коментар:
Мария Серафимова:
Здравей Владо,
По ред причини отдавна не съм писала в твоя блог. Но по препоръка на една тв кампания напоследък чета различни книги...
В една от тях прочетох нещо, кото мисля, че е интересно...
Каква е връзката ще ме попиташ...няма връзка...
"...През 1998 г. една млада жена от Вашингтон създава в Интернет един сайт, който позволява бъде наблюдавана 24 от 24 часа в дома й, придружава я в нейните най-дребни задачи. Да оставим настрана екзибиционистичната страна на такъв един проект, повтарян оттогава от много други, и да констатираме следното: само един съвременник би могъл да измисли да се филмира ден след ден, особено когато води живот, напълно подобен на всички останали…
...Камерата поема ролята, изпълнявана от личния дневник някога; но писането пряко себе си променя, а камерата регистрира всичко – кошчето за боклук, което се пълни, ваната, която се изпразва, салата, чифти пантофи, без да пропуска вълнуващите епизоди на лягането, на ставането, на съня.
Учудващото в случая е, че се отдава толкова малко значение на ужасяващата рутина, на увлечението към пустотата. Може би тук трябва да виждаме волята да се откупят дума по дума часовете и седмиците като бъдат поставени под колективното око на хиляди интернети, но също и успокоението, след проверката, че всички сме поставени под един и същ знаменател - знаменателят на всекидневния живот. Като че ли ние представляваме виртуалната общност на тези на които не се случва нищо, дигиталното племе на лишените от всичко.
За всекидневието бихме могли да потвърдим две противоположни неща: че то се повтаря толкова, колкото ни и изтощава. То ни залива чрез възвръщането на същите неща, прави от следващия ден отговор на днешния, който той самия възпроизвежда вчера с постоянството на издраскана плоча. Тези закони са също толкова строги колкото онези на космоса или гравитацията: конформизъм, нормалност и униформеност: силна и здрава структура, вече видяна, вече изживяна, триумф на безцветното, без мирис...
То връща отново едно вечно настояще без бъдеще, нито минало, като че ли всичките дни са се слели в един единствен.
Неговият парадокс се състои в това да се унищожи времето, като се започне от самото време, да бъде една гримаса на вечността… То разполага с мощта на ерозията, която притъпява и най-ужасните събития; то поглъща всичко…
Хилово, сивкаво съществуване, вечно извън ситуацията, в което цели поколения са зазиждани като в мавзолей.
...Вегетативно състояние, преждевременен траур, когато се отказваме от всичко, което на земята е нежно, приятно, затрогващо още преди да сме опознали, преди да сме обичали нещо. ..
Всекидневното пространство на вечното повторение, представя всички в неутрален вид, унищожава контрастите, смазва съдържанията, която удавя любов, чувства, гняв, надежди в един вид еднообразен желатин...
Една машина, която се поддържа съвсем сама, като функционира без външно захранване.
Да станем, да се облечем, да се нахраним, да тръгнем за работа, за да извършим тези обикновени действия е необходим свръхчовешки кураж. ..
Всекидневието, или постоянното искане... да се отговаря тук, на бюрото, в колата, в семейство и дори в сънищата. И какъв по-добър пример от този за спешни случаи от мобилния телефон: още от първото позвъняване той поканва всеки да се спусне към чантата си, към джобовете си, за да сграбчи малкото мигащо и бръмчащо животинче. Това, впрочем е цялото технологично развитие, което заставя тези, които не се присъединяват към него да бъдат отстранени от групата. Трябва да се съгласиш, или да умреш.
Толкова повиквания, толкова набирания, които ни отклоняват от нас-самите и постоянно ни мобилизират. Снабден със своя пейджър, със своя мобилен телефон, със своя микрофон, със своите тапи за уши, а скоро и с фонокарта в мозъка и екран в очите, новия покрит с протези човек, притежава всичко, което и нужно на един войник, водещ безкрайна война. ..
Изтощение и преумора – нашите модерни пороци – казваше Ницше. В непрекъснатата борба с призраци, ние сме жертви на неизброими щети – ние великите ударени от сивотата. ..
И смайващият контраст между мрачността на нашето съществуване и вълнуващото движение на картините и на медиите...
Да се излекува празнотата с още по-голяма празнота, такъв е порочния кръг, който ни дебне..."
Публикуване на коментар