Неусетно изминаха 29 години от онзи горещ летен ден, когато ми се обади един близък приятел и ми каза: включи “Гласът на Америка”. Така разбрах че си е отишъл един от най-великите представители на руската култура, човекът, който се беше превърнал в символ на свободата и духовността за всички, които са имали досег с Русия. От родната му страна, ни вест, ни кост: тези, които мълчаха за живота и творчеството му, сега мълчаха за смъртта му: не му даваха да живее, не му даваха и да умре. Естествено: те организираха първите комунистически олимпийски игри, за тях беше толкова важно да надминат Хитлер в правенето на лъскава олимпиада, че тази новина им се струваше неподходяща за олимпийската атмосфера и идеологическия й климат.
Може би точно тогава намразих олимпийските игри, толкова цинично изглеждаше раболепието на т.н. олимпийска върхушка към съветските власти и толкова ясно се чувстваше духът на всепозволеност: “правете каквото искате, но да живее олимпийският идеал”. Същият цинизъм цари и сега – в името на този измислен олимпийски идеал т.н. развити и цивилизовани страни на света обърнаха гръб на Тибет (който именно сега се нуждаеше от подкрепа и именно сега можеше да постигне нещо в своята битка за политическо, културно и духовно освобождение и който от векове дава на света най-ярък пример на истинска духовност). Само че сега към циничната компания се присъединиха и Съединените щати, които тогава имаха доблестта да блокират смешните тоталитарни игри.
Точно в този момент си отиде Высоцкий – по нещо от всички нас, които познавахме него и творчеството му, беше отнето безвъзвратно, духът на осиротяване се възцари не само в Русия, но и навсякъде, където бяха чували за него. Това беше събитие, което придоби очертанията на катаклизъм: загубата накара хиляди хора да забравят многовековния си инстинкт на самосъхранение и да излязат на улицата.
Сравнение: срещу съветското нахлуване в Чехословакия на Червения площад в Москва демонстрираха 3 (трима) нарочно го изписвам словом) души. Высоцкий беше изпратен от 200 000 (двеста хиляди), независимо от бруталните мерки на властите. Тези 200 хиляди реагираха яростно след като милицията махна портрета му от театъра на Таганка (където премина блестящата му актьорска кариера) и принудиха властите да го върнат обратно.
Цялата страна изпитваше чувството че се случва някакъв метафизичен поврат: този и отвъдният свят са се слели – много очевидци от онези времена говорят за това че са изпаднали в някаква странна еуфория, чувство за нереалност на случилото се – умрял е този, който за нас не можеше да умре, светът се е преобърнал, една от неговите опори окончателно е рухнала.
Някога да се сдобиеш с негов запис беше безценно, а слушането на неговата музика беше опасно (в доносите, които пишеха за мен винаги присъстваше убийственият факт: “пее песните на Высоцкий” – поне за това днешните виртуални доносници не са се сетили). Точно това че се научих добре да го имитирам (и поради физическото сходство в гласа) ми създаде известност, която много ми усложняваше живота – в годината след смъртта му аз направих полулегално концертно турне с негови песни. С всичкия си акъл дори успях да публикувам статия за него, когато съветските власти изобщо мълчаха по въпроса дали изобщо съществува такъв човек и дали той случайно не е умрял. Всичко това правих не за да се боря за свобода и не за да си приписвам някакви заслуги, а защото аз и моите приятели обичахме и обичаме Высоцкий, той беше и е нещо много важно за нас, а на нашите събирания аз винаги пеех негови песни. Просто както и сега, правех каквото ми харесва независимо какво някой ще каже. Ето как звучеше това:
Оттогава изминаха 29 години. Много неща се промениха. Съветският съюз вече го няма. В онези времена се разказваше един виц, който се оказа действителност: В енциклопедията през 2100 година пише: Брежнев – дребен политически деец от епохата на Высоцкий. Младите хора дори в Русия не знаят кой е Брежнев, още по-малко Черненко или Андропов, но знаят Высоцкий, всички поп-звезди му подражават, контролираните от държавата телевизии му посвещават помпозни шоу-програми, дори бившият президент на Русия Путин не пропускаше да му се кланя и да подчертава какъв голям почитател му е бил (точно когато е работил в институцията, която го мачкаше и заличаваше творчеството му).
За всичко това си спомних сега по много странен начин – видях нещо, от което ме втресе – Йосиф Кобзон пееше песен на Высоцкий с типичния си “съветски застоен” стил и с апломб, с който превъзнасяше подвизите на генералните секретари, безкрайно чужд на духа на поета, артиста и барда Высоцкий. Да добавим че в много свои песни самият Высоцкий безпощадно се подиграваше с Кобзон – за него той беше именно знак за идиотизъм и пошлост, образец за промиването на мозъци в тогавашните масмедии. Това просто си беше чиста гавра, която можехме да отнесем към простотиите на т.н. преход, ако не беше симптом за по-сериозни неща.
От позицията на времето сега откриваме че творчеството на Высоцкий и в театъра, и в киното, и в поезията, и песните му не само представлява една завършена и цялостна мисия, но и е изпълнено с горчиво разбиране за съдбата, която ни се е паднала и пророчества за това, което вече се случваше след неговата смърт. Обхванати от еуфорията на The Wind Of Change, ние пропуснахме неговите предупреждения за бъдещето – в песента нека има големи промени, все пак, аз никога няма да заобичам това” – той повече от 20 години преди да започнат “промените” ни беше казал нещо много важно за тях – като че ли беше видял цинизма на посткомунистическата мимикрия на “прехода”.
Едва сега можем да разберем пророческата визия в “Лукоморието вече го няма” – с два щриха поетът е нарисувал картината на новата реалност, възцарила се след “приказния свят на Пушкиновото Лукоморие” – дори персонажите са ни безкрайно познати от реалността, в която живеем – реалност, която самият Высоцкий не доживя.
Може би точно тогава намразих олимпийските игри, толкова цинично изглеждаше раболепието на т.н. олимпийска върхушка към съветските власти и толкова ясно се чувстваше духът на всепозволеност: “правете каквото искате, но да живее олимпийският идеал”. Същият цинизъм цари и сега – в името на този измислен олимпийски идеал т.н. развити и цивилизовани страни на света обърнаха гръб на Тибет (който именно сега се нуждаеше от подкрепа и именно сега можеше да постигне нещо в своята битка за политическо, културно и духовно освобождение и който от векове дава на света най-ярък пример на истинска духовност). Само че сега към циничната компания се присъединиха и Съединените щати, които тогава имаха доблестта да блокират смешните тоталитарни игри.
Точно в този момент си отиде Высоцкий – по нещо от всички нас, които познавахме него и творчеството му, беше отнето безвъзвратно, духът на осиротяване се възцари не само в Русия, но и навсякъде, където бяха чували за него. Това беше събитие, което придоби очертанията на катаклизъм: загубата накара хиляди хора да забравят многовековния си инстинкт на самосъхранение и да излязат на улицата.
Сравнение: срещу съветското нахлуване в Чехословакия на Червения площад в Москва демонстрираха 3 (трима) нарочно го изписвам словом) души. Высоцкий беше изпратен от 200 000 (двеста хиляди), независимо от бруталните мерки на властите. Тези 200 хиляди реагираха яростно след като милицията махна портрета му от театъра на Таганка (където премина блестящата му актьорска кариера) и принудиха властите да го върнат обратно.
Цялата страна изпитваше чувството че се случва някакъв метафизичен поврат: този и отвъдният свят са се слели – много очевидци от онези времена говорят за това че са изпаднали в някаква странна еуфория, чувство за нереалност на случилото се – умрял е този, който за нас не можеше да умре, светът се е преобърнал, една от неговите опори окончателно е рухнала.
Някога да се сдобиеш с негов запис беше безценно, а слушането на неговата музика беше опасно (в доносите, които пишеха за мен винаги присъстваше убийственият факт: “пее песните на Высоцкий” – поне за това днешните виртуални доносници не са се сетили). Точно това че се научих добре да го имитирам (и поради физическото сходство в гласа) ми създаде известност, която много ми усложняваше живота – в годината след смъртта му аз направих полулегално концертно турне с негови песни. С всичкия си акъл дори успях да публикувам статия за него, когато съветските власти изобщо мълчаха по въпроса дали изобщо съществува такъв човек и дали той случайно не е умрял. Всичко това правих не за да се боря за свобода и не за да си приписвам някакви заслуги, а защото аз и моите приятели обичахме и обичаме Высоцкий, той беше и е нещо много важно за нас, а на нашите събирания аз винаги пеех негови песни. Просто както и сега, правех каквото ми харесва независимо какво някой ще каже. Ето как звучеше това:
Оттогава изминаха 29 години. Много неща се промениха. Съветският съюз вече го няма. В онези времена се разказваше един виц, който се оказа действителност: В енциклопедията през 2100 година пише: Брежнев – дребен политически деец от епохата на Высоцкий. Младите хора дори в Русия не знаят кой е Брежнев, още по-малко Черненко или Андропов, но знаят Высоцкий, всички поп-звезди му подражават, контролираните от държавата телевизии му посвещават помпозни шоу-програми, дори бившият президент на Русия Путин не пропускаше да му се кланя и да подчертава какъв голям почитател му е бил (точно когато е работил в институцията, която го мачкаше и заличаваше творчеството му).
За всичко това си спомних сега по много странен начин – видях нещо, от което ме втресе – Йосиф Кобзон пееше песен на Высоцкий с типичния си “съветски застоен” стил и с апломб, с който превъзнасяше подвизите на генералните секретари, безкрайно чужд на духа на поета, артиста и барда Высоцкий. Да добавим че в много свои песни самият Высоцкий безпощадно се подиграваше с Кобзон – за него той беше именно знак за идиотизъм и пошлост, образец за промиването на мозъци в тогавашните масмедии. Това просто си беше чиста гавра, която можехме да отнесем към простотиите на т.н. преход, ако не беше симптом за по-сериозни неща.
От позицията на времето сега откриваме че творчеството на Высоцкий и в театъра, и в киното, и в поезията, и песните му не само представлява една завършена и цялостна мисия, но и е изпълнено с горчиво разбиране за съдбата, която ни се е паднала и пророчества за това, което вече се случваше след неговата смърт. Обхванати от еуфорията на The Wind Of Change, ние пропуснахме неговите предупреждения за бъдещето – в песента нека има големи промени, все пак, аз никога няма да заобичам това” – той повече от 20 години преди да започнат “промените” ни беше казал нещо много важно за тях – като че ли беше видял цинизма на посткомунистическата мимикрия на “прехода”.
Едва сега можем да разберем пророческата визия в “Лукоморието вече го няма” – с два щриха поетът е нарисувал картината на новата реалност, възцарила се след “приказния свят на Пушкиновото Лукоморие” – дори персонажите са ни безкрайно познати от реалността, в която живеем – реалност, която самият Высоцкий не доживя.
Сега, за разлика от някога, всички песни на Высоцкий могат да бъдат намерени - и аудио, и видео, и текстове, дори и записи на спектаклите, в които е участвал. В същото време силата на неговото творчество е в това, че неговите песни не само се слушат и гледат - те се пеят! Вече 29 години след смъртта му, на много места по света, не само в Русия, хорат а съпреживяват огромния духовен заряд на създаденото от него и пеят заедно с него, макар него самият да го няма.
Няма коментари:
Публикуване на коментар