Първоначално смятах напълно съзнателно да подминавам тази тема в блога си, не само за да не се поддавам на колективното внушение и поредната порция brainwashing, съпътстващи всяка изборна кампания но и по чисто професионални съображения, които според мен не ми дават право да агитирам безогледно, независимо от уверенията че блоговото пространство е обект на личен суверенитет и в него може да се пише всичко, което ти хрумне.
В същото време забелязвам доста неща, намиращи се извън сферата на политическия цирк, които заслужават да бъдат споделени и коментирани, още повече че за разлика от много хора, които виждат политическото си участие в графомания по блогове и форуми, аз участвам директно в кампанията, хвърлям доста усилия в нея и виждам доста неща отвътре. За тях мисля че мога без ограничения и притеснения да говоря, без това да представлява проблем за професионалната етика и да нарушава нечии права.
Най-напред, какви са тези ограничения защо трябва да съществуват ?
Като начало, тази изборна кампания демонстрира в много по-голяма степен от предишните отсъствието на всякакви задръжки в битката за гласове и депутатски мандати, което в голяма степен поставя под въпрос функционирането на самата система.
Тревожните и компрометиращи явления са толкова много, че е безкрайно трудно да бъдат изброени: като започнем от промените в избирателния закон дни преди започване на кампанията, които буквално поставят в партер определени политически сили, манипулациите и натискът върху съдебната власт за да се провали регистрацията на някои партии за изборите, дискриминационната тактика на мнозинството в ЦИК с цел да елиминира или поне максимално да затрудни някои от участниците и стигнем до криминализацията на кандидатурите и използването на избирателния закон за да се избегне съдебно преследване, корпоративния вот и откровената търговия с гласове, която благодарение на медиите вече е призната ако не за легална, то поне за реална практика.
Да не говорим за отчаяните усилия на Външно министерство да попречи на българите в Европа и САЩ да гласуват. Официалното обяснение – отварянето на избирателни секции там е “скъпо и неефективно”. Затова пък отварянето на избирателни секции в Турция е евтино и ефективно, поради това, разбира се, ще бъдат отворени нито повече, нито по-малко от 123 секции.
Това са само по-големите, “структуроопределящи” фактори застрашаващи легитимността на изборите (както проведените Евроизбори, така и задаващите се парламентарни). Те са съпроводени от могъща вълна на “малки” нарушения, изкривявания, дребни хитрини и трикове, които обаче потвърждават още по-тревожното заключение че потъпкването на демократичните норми не е просто конспирация на определен политически субект, а неразделна част от общия начин на мислене.
Затова никой не обръща внимание на такива свинщини като например да облечеш продавачите и персонала на един хипермаркет с тениски с логото на определена партия. Свинщина е кръчми и магазини да се превръщат в агитационни пунктове. Най-лошото е обаче че всички смятат това за нормално.
Според мен свинщина е и когато университетски преподаватели започват да агитират студентите си за определена политическа сила. Дори когато смяташ че си кристално прав и защитаваш справедлива кауза, не е честно и не е красиво да използваш това, че някой е зависим от теб, за да манипулираш поведението му. Като цяло обаче това пак представлява израз на откровена простотия – именно тази социална стихия, която захранва всенародната съпротива срещу модернизацията и опитите да бъдат отстранени дори тези крехки прояви на демократично развитие, които все още съществуват.
Именно обстоятелството че подобни практики, които в очите на порядъчните хора представляват свинщини, у нас са нормативно признат модел на поведение, проявяващ се навсякъде в социалното и културно пространство: от “голямата политика” до футбола и музиката, на всички нива и във всички форми на взаимоотношение между хората, в работата, общуването, семейството, развлеченията и дори в най-интимния живот.
Именно поради това сега като никога се проявяват най-уродливите страни на нашия политически живот, но те не са просто резултат на нечия индивидуална или групова злонамереност (не защото сме “лоши” и “прости”), а имат дълбоки структурни основания. Затова наистина всеки, наблюдаващ какво се случва у нас може да бъде обезсърчен от огромното, измервано в светлинни години разстояние между нашия начин на живот и този в цивилизованите общества.
Наистина “свинщините” всъщност се коренят в строежа на самото общество, в начина, по който се изграждат колективните взаимодействия и смисъла, който социалните субекти интернализират, встъпвайки в тези взаимодействия. В доста книги се тиражираше заблудата че всъщност тоталитарният социализъм е извършил процеса на модернизацията у нас и едва ли не е подготвил обществото за демократично развитие, създавайки материалната основа за него.
Всъщност нещата стоят по коренно различен начин. Въпреки хипермодернистичната идеологическа завеса (индустриализация, утопично социетални бълнувания, тотална секуларизация, свръхрационализъм – “научна теория за обществото” и т.н.), реалният социализъм беше чужд на модерната програма, като унищожи и тези крехки елементи на модернизация, възникнали преди него. Със собственото си разпадане пък той отнесе и тези елементи на институционализация и социална ефективност, които по някакъв начин са били постигнати по онова време.
Така се е получила една чудновата смес от елементи на традиционното общество, недовършени и недодялани форми на градския начин на живот, тоталитарна политическа култура и неразградени соц структури, интерпретации на западния тип общества, разбрани по нашенски според първобитни критерии за оценка и примитивни ценностни нагласи.
Човек в такова общество не е член на обществото, а принадлежи на родовия или приятелски клан. Затова неговата отговорност и неговите права се простират в пределите на този клан. Останалите членове на обществото се появяват като чужди, враждебни същества, които трябва просто да бъдат елиминирани или използвани в борбата за собствено оцеляване и материални придобивки. Поради това и въпросът за правата на човека, който е фундаментален за една модерна политическа система, у нас звучи като евфемизъм и в съзнанието на преобладаващата част от населението се осмисля с фразата: “моето – мое, чуждото – общо!”
Държавата се превръща в инструмент на определен клан, за да осъществи благосъстоянието си за сметка на останалите. Икономиката не е нищо друго, освен “обръч от фирми”, който използва властта, за да реализира печалби. Без помощта на управленските структури тези фирми загиват, защото нямат никаква икономическа основа. Така човекът работи не за да реализира някакви общи цели, а единствено за да използва собствената си позиция за облагодетелстване (както казва народът “всички крадат и още остава”)
Така се получава куха политическа система, отчуждена от широките слоеве от населението, тъй като техните представи за смисъла й значително се разминават с истинското й предназначение в модерното общество. Самата система е “инсталирана” – институциите са внесени “отвън” – все едно дали от Берлинския конгрес, Съветския съюз или “свободния свят” – в процеса на развитие остатъци от тези инфилтрати започват да действат съвместно, което е наистина кошмарно (представете си бившите ВКР в структурите на НАТО).
В подобна среда политическата класа не представлява ничии интереси (както е в нормалните общество), а само своите собствени и на клановете, които са излъчили и спонсорирали измислените политически партии. Това обяснява перманентната подмяна на вота – хората гласуват за свои представители, изповядващи определени възгледи и откриват, че вече избраните депутати буквално са се подиграли с тяхното доверие, сменяйки драстично своята политическа идентичност.
В резултат предлаганите на публиката политически проекти просто се сриват, а преобладаващата част от населението става част от най-масовата партия в нашия политически живот – партията на негласуващите. Тази пасивна съпротива лишава системата от легитимност и все повече я изпразва от съдържание. Нека не забравяме че у нас не политическата опозиция (каквато изобщо нямаше), а именно пасивната съпротива съсипа тоталитарната власт, лишавайки я от подкрепа пред лицето на външния натиск и свеждайки до нула нейната икономическа и социална ефективност.
Поради това не трябва да се учудваме че изследователската метафора “политически маркетинг” тук се превръща в буквална констатация: когато политическите субекти не представляват определени общности и техните интереси, т.е. политическото действие не представлява колективно волеизявление на “част” (т.е. партия) от обществото, то просто е стока, която се предлага на пазара (всъщност този пазар дори не е модерен пазар, а провинциален битак, където се продават единствено сурогати, ментета, толкова фалшиви, че и кучетата ги разпознават като негодни).
Тогава, изобщо не трябва да се учудваме че гласовете се продават – това не е просто престъпление, а обективно свойство на системата. По-скоро би било най-добре партиите да окачат ценоразписите си и освен сумата за един глас да предлагат и разни други екстри: да ни плащат сметките, да ни снабдяват с някакви продукти, а защо не и секс услуги :-)) .
Безкрайно ми харесва как сега в София се изнася боклукът ,как се почистват и мият улиците, властта се напъва като за световно. Тогава нека съживим лозунга: “Избори до дупка!” – ще бъде чисто през цялото време и ще си осигурим допълнителни доходи. Всъщност тази перспектива е напълно реална.
Хубавата новина е че все още някой дава пари за гласовете ни. Когато те престанат да струват каквото и да е, пълният цикъл вече ще е завършен и системата ще се върне в изходно състояние.
Но ако говорим сериозно, пред нас стои въпросът какво да правим ние с гайдите? В очите на много прекрасни хора, които някога искрено и с възторг изповядваха идеята за една по-добра България, модерна, демократична, процъфтяваща сега виждам само разочарование и погнуса. Това, което се случва сега е кощунство над паметта на светлите души, които бяха унищожени или смазани от комунизма. Както казва един мой много близък приятел, добре че тези хора не са доживели до нашето време, защото това щеше да ги удари много по-жестоко от мъченията, на които са били подложени... Какво ни остава?
Дали да се присъединим към мълчаливото мнозинство и да чакаме края на света? Според някои изчисления, той не е далеч – на 12 декември 2012 година. Тогава защо да се косим?
Всъщност наистина имаме пред себе си два варианта. Единият е да откажем да играем мръсната игра (по крилатата фраза на Хърбърт Маркузе), да отидем за гъби в деня на изборите, да пратим по дяволите системата и да я изчакаме да се срине. Тогава върху руините да започнем начисто. Твърде просто и лесно – лесните варианти никога не са най-добрите. Това можем да си го позволим за себе си – видели сме и 2 и 200, още едно срутване няма да ни уплаши. Но имаме ли моралното право да искаме подобно бъдеще за децата си? Едва ли Апокалипсисът е точно подаръкът, който трябва да им направим – достатъчен е този товар, който нашата генерация стовари върху тях.
Другият начин е да гласуваме. Но да гласуваме не като фанатизирани партийци или заради някакъв, макар и дребен келепир. Не и като се самозалъгваме че “ще ни оправят”. Вече ни “оправиха” много пъти – можем да сме сигурни че нищо особено добро няма да се случи само с едно гласуване, но без него може да се случи нещо много лошо. Отказът от гласуване няма да срине системата, тя има пари да си купи достатъчно гласове...
Да гласуваме, но преди всичко с ясното съзнание, защо го правим. Най-напред, на нас трябва да започне да ни пука какво става около нас. Едно болно общество не може да бъде излекувано веднага, още по-малко от тази област, която е най-силно е засегната от болестта – неговите политически структури. Това е един продължителен, болезнен и труден процес. Началото на този процес са честните избори.
Всъщност сега въпросът не е в това кой ще спечели изборите ( в общи линии това е ясно). Истинският въпрос е да бъде защитен легитимният избор – честните гласове да направят продадените и манипулирани гласове статистически незначима величина. Точно поради това на тези избори е заложено безкрайно много.
Да гласуваме! Честните избори са единственият шанс на гражданското общество да се състои. Алтернативата е: 20 лева, две бири и порция кебапчета да ни пратят в Азия завинаги.
Да гласуваме! За пръв път ние сме изправени пред необходимостта да защитим своето право на честен избор, да не позволим на бандити, търговци на гласове и изборни туристи да ни го отнемат. Като истински пример може да ни служи себеотрицанието и истинска човешка солидарност, която проявяват нашите сънародници в Европа и Съединените Щати. Макар това да са хора, свързали своята съдба с други страни и да са поели по други пътища на съдбата (голяма част от тях прогонени по едни или други причини от собствената си страна) сега те са започнали титанична битка срещу опитите на Външно министерство да им попречи да гласуват.
Благодарение на Интернет и особено социалната мрежа Facebook нашите сънародници правят дори и невъзможното, за да гласуват. А те можеха просто да се възмутят от дискриминацията срещу тях, от това че те са таксувани като хора втора ръка по сравнение с гласуващите в Турция, да махнат с ръка и да забравят. Те не правят това и трябва да им бъдем признателни за това че не ни изоставят. Но трябва да свършим и своята част от работата.
За разлика то тях, ние тук можем да гласуваме и трябва да го направим. А така ще разцъфти надеждата, че след това ще започнем и да искаме от тези, които сме избрали, да започнат да изпълняват обещанията си.
Но най-важното сега е да защитим честността на изборите! Значи да гласуваме. За България на честните хора, а не на разбойниците, търговците на гласове и изборните туристи.
Uriah Heep - Sweet Freedom - 1974
Няма коментари:
Публикуване на коментар