IN MEMORIAM ВЛАДИМИР ВЬІСОЦКИЙ

Неусетно изминаха 29 години от онзи горещ летен ден, когато ми се обади един близък приятел и ми каза: включи “Гласът на Америка”. Така разбрах че си е отишъл един от най-великите представители на руската култура, човекът, който се беше превърнал в символ на свободата и духовността за всички, които са имали досег с Русия. От родната му страна, ни вест, ни кост: тези, които мълчаха за живота и творчеството му, сега мълчаха за смъртта му: не му даваха да живее, не му даваха и да умре. Естествено: те организираха първите комунистически олимпийски игри, за тях беше толкова важно да надминат Хитлер в правенето на лъскава олимпиада, че тази новина им се струваше неподходяща за олимпийската атмосфера и идеологическия й климат.


Може би точно тогава намразих олимпийските игри, толкова цинично изглеждаше раболепието на т.н. олимпийска върхушка към съветските власти и толкова ясно се чувстваше духът на всепозволеност: “правете каквото искате, но да живее олимпийският идеал”. Същият цинизъм цари и сега – в името на този измислен олимпийски идеал т.н. развити и цивилизовани страни на света обърнаха гръб на Тибет (който именно сега се нуждаеше от подкрепа и именно сега можеше да постигне нещо в своята битка за политическо, културно и духовно освобождение и който от векове дава на света най-ярък пример на истинска духовност). Само че сега към циничната компания се присъединиха и Съединените щати, които тогава имаха доблестта да блокират смешните тоталитарни игри.


Точно в този момент си отиде Высоцкий – по нещо от всички нас, които познавахме него и творчеството му, беше отнето безвъзвратно, духът на осиротяване се възцари не само в Русия, но и навсякъде, където бяха чували за него. Това беше събитие, което придоби очертанията на катаклизъм: загубата накара хиляди хора да забравят многовековния си инстинкт на самосъхранение и да излязат на улицата.


Сравнение: срещу съветското нахлуване в Чехословакия на Червения площад в Москва демонстрираха 3 (трима) нарочно го изписвам словом) души. Высоцкий беше изпратен от 200 000 (двеста хиляди), независимо от бруталните мерки на властите. Тези 200 хиляди реагираха яростно след като милицията махна портрета му от театъра на Таганка (където премина блестящата му актьорска кариера) и принудиха властите да го върнат обратно.


Цялата страна изпитваше чувството че се случва някакъв метафизичен поврат: този и отвъдният свят са се слели – много очевидци от онези времена говорят за това че са изпаднали в някаква странна еуфория, чувство за нереалност на случилото се – умрял е този, който за нас не можеше да умре, светът се е преобърнал, една от неговите опори окончателно е рухнала.


Някога да се сдобиеш с негов запис беше безценно, а слушането на неговата музика беше опасно (в доносите, които пишеха за мен винаги присъстваше убийственият факт: “пее песните на Высоцкий” – поне за това днешните виртуални доносници не са се сетили). Точно това че се научих добре да го имитирам (и поради физическото сходство в гласа) ми създаде известност, която много ми усложняваше живота – в годината след смъртта му аз направих полулегално концертно турне с негови песни. С всичкия си акъл дори успях да публикувам статия за него, когато съветските власти изобщо мълчаха по въпроса дали изобщо съществува такъв човек и дали той случайно не е умрял. Всичко това правих не за да се боря за свобода и не за да си приписвам някакви заслуги, а защото аз и моите приятели обичахме и обичаме Высоцкий, той беше и е нещо много важно за нас, а на нашите събирания аз винаги пеех негови песни. Просто както и сега, правех каквото ми харесва независимо какво някой ще каже. Ето как звучеше това:



Оттогава изминаха 29 години. Много неща се промениха. Съветският съюз вече го няма. В онези времена се разказваше един виц, който се оказа действителност: В енциклопедията през 2100 година пише: Брежнев – дребен политически деец от епохата на Высоцкий. Младите хора дори в Русия не знаят кой е Брежнев, още по-малко Черненко или Андропов, но знаят Высоцкий, всички поп-звезди му подражават, контролираните от държавата телевизии му посвещават помпозни шоу-програми, дори бившият президент на Русия Путин не пропускаше да му се кланя и да подчертава какъв голям почитател му е бил (точно когато е работил в институцията, която го мачкаше и заличаваше творчеството му).

За всичко това си спомних сега по много странен начин – видях нещо, от което ме втресе – Йосиф Кобзон пееше песен на Высоцкий с типичния си “съветски застоен” стил и с апломб, с който превъзнасяше подвизите на генералните секретари, безкрайно чужд на духа на поета, артиста и барда Высоцкий. Да добавим че в много свои песни самият Высоцкий безпощадно се подиграваше с Кобзон – за него той беше именно знак за идиотизъм и пошлост, образец за промиването на мозъци в тогавашните масмедии. Това просто си беше чиста гавра, която можехме да отнесем към простотиите на т.н. преход, ако не беше симптом за по-сериозни неща.


От позицията на времето сега откриваме че творчеството на Высоцкий и в театъра, и в киното, и в поезията, и песните му не само представлява една завършена и цялостна мисия, но и е изпълнено с горчиво разбиране за съдбата, която ни се е паднала и пророчества за това, което вече се случваше след неговата смърт. Обхванати от еуфорията на The Wind Of Change, ние пропуснахме неговите предупреждения за бъдещето – в песента нека има големи промени, все пак, аз никога няма да заобичам това” – той повече от 20 години преди да започнат “промените” ни беше казал нещо много важно за тях – като че ли беше видял цинизма на посткомунистическата мимикрия на “прехода”.




Едва сега можем да разберем пророческата визия в “Лукоморието вече го няма” – с два щриха поетът е нарисувал картината на новата реалност, възцарила се след “приказния свят на Пушкиновото Лукоморие” – дори персонажите са ни безкрайно познати от реалността, в която живеем – реалност, която самият Высоцкий не доживя.

Сега, за разлика от някога, всички песни на Высоцкий могат да бъдат намерени - и аудио, и видео, и текстове, дори и записи на спектаклите, в които е участвал. В същото време силата на неговото творчество е в това, че неговите песни не само се слушат и гледат - те се пеят! Вече 29 години след смъртта му, на много места по света, не само в Русия, хорат а съпреживяват огромния духовен заряд на създаденото от него и пеят заедно с него, макар него самият да го няма.

ТЕСТ ЗА ЛЮБИТЕЛИ НА ГЪБИ

КОЯ ОТ ПОКАЗАНИТЕ ПО-ДОЛУ ГЪБИ Е НАЙ-ПОДХОДЯЩА ЗА ТЪЩИ, СВЕКЪРВИ И ЗЛОБНИ КОЛЕГИ?

1.
2.
3.
4.
5.
6.
7.

ПРИЗВАНИЕ БЛОГЪР (ИЛИ ДОНОСНИК)?

Току що се прибрах от съда с новината че съм спечелил дело, което завърши една едногодишна съдебна епопея, започнала с донос от мои колеги , който впоследствие беше тиражиран по блогове и форуми. Държа в ръцете си решението на съда и сега вече мога да покажа на уважаемите доносници моя отговор:

По принцип не пиша в блога за личните си проблеми, смятам че е чист нарцисизъм да занимаваш хората с това, какво някой ти казал в службата, или защо не можеш да си вършиш работата, или защо си просто неудачник. Получава се сапунена опера, в която се прави опит сивото и безсмислено всекидневие да се представи като епопея, в която ти си вечният номер едно. Всъщност това е може би заболяване, както ще стане ясно по-долу.

Пиша за това само по една причина: всъщност става дума не за нещо, което се е случило специално на мен, а за явление, което има ясно очертани социални измерения и се вписва прекрасно в едно много характерно явление на нашето общество: РЕСТАВРАЦИЯТА НА СОЦА. Стари фамилии, стари нрави, стари ценности, които се смята че са останали в миналото, възкръсват с нова сила. Дори сега, когато започват промени във властта, те се прикачват интензивно към новия режим, адаптират се и се окопават по места.

При това истинският проблем не е в носталгията на възрастните, а в появата на нови генерации, които възпроизвеждат миналото в един нов контекст, използвайки новите информационни технологии и простирайки се в привидно различни смислови хоризонти. Когато писах за това, че мрежовите технологии и виртуалните реалности позволяват консервирането на стари социокултурни стереотипи и практики и възпроизводството им в нова среда и анализирах това, което се нарича “virtual tale-bearing”, не съм си мислел че точно този феномен ще се стовари върху мен толкова директно, с такава изтънчена стратегия за очерняне и психологически терор, омраза и арогантност, която наистина напомня класическия тоталитарен соц.

За това заслужава да се пише и по един друг повод. Понякога виртуалните реалности са в състояние така да объркат съзнанието на хора с нестабилна психика, че те да забравят къде се намират, потъвайки в кошмарите на измисления си свят. Това понякога засяга талантливи и умни хора, загубили ориентир в сложни житейски ситуации. По блоговете срещнах имената на млади хора, които познавам от деца и които едва ли биха писали за нас всички тези неща, ако знаеха за кого пишат, подведени от тиражирани инсинуации.

Това явление е в състояние да засегне личности с добри позиции и добри шансове за успешно развитие, да ги извади от релсите, съсипе кариерата им и ги превърне в духовни инвалиди, изпълващи виртуалното пространство с бълнуванията си. Особено болезнено подобни ефекти се преживяват там където ценностната система е накърнена от тоталитарни идеологии и примитивни житейски нагласи. Не случайно именно е Китай страната, силно засегната от подобни явления, които дори са възприети официално като заболявания. Там е разработен и типичен за ситуацията метод за лечение на подобни зависимости – електрошокове, чиято цел е да върнат засегнатата психика в офлайн действителността . Дали такава терапия е ефективна, ще покаже времето...

За какво всъщност говорим. Доносничеството като социална практика е нещо, което не би било разбрано в нормални държави – в бившия соцлагер това беше институция, част от системата и механизъм за поддържане на лоялност на всички етажи от обществото. За тази цел хората се подбират специално навсякъде – по институции, предприятия, учреждения, на публични събирания. Студенти следят преподавателите си, келнерите следят посетителите в заведенията, обслужващият персонал по хотелите задължително изпълнява такива функции, понякога дори внедряват единия от съпрузите, за да следи своята половинка. Информацията се събира от специалните служби и в нужен момент влиза в действие. При това тази техника се използва не само за откриване на “народни врагове”, много често тя служи за разчистване на лични сметки и отстраняване на неудобни хора.

Сега смятаме че сме демократична страна и полицейските функции на доносничеството наистина са закърнели. Другият тип функции обаче остават и често ще откриете малки неформални структури за следене, упражняване на контрол, компрометиране и омаскаряване на конкуренти, нежелани или прекомерно самостоятелни хора. Те функционират в локални мащаби, но затова пък са ефективни. Освен това, ако някога доносничеството е било институционално, хората са били подбирани специално по целесъобразност, във времената на демокрацията това става спонтанно. Всеки, който изпитва желание да подлее вода на другарчето си, може да се включи. Нещо повече, в новите условия функциите на добиване на информация и нейното активиране в компромат могат да бъдат съвместявани и изпълнявани от едно и също лице: доносникът става и изпълнител на активното мероприятие.

Новите информационни технологии придават особен блясък на тази дейност. Представете си някой сподели нещо много интимно с приятел, а той след това го публикува в някакъв блог или форум, така че целият свят да разбере нещо конфиденциално. Отсъствието на закони, които да третират писането на Интернет като публично поведение позволява безнаказано да се използват клевети и инсинуации или просто да се упражнява психологически тормоз чрез обиди и оскърбления.

Това разкрива неограничени възможности за организирана виртуална дейност. Аналогично на практиката да се завземат горещите линии на радиостанциите и телевизиите и организирано да се симулира масова активност в полза на някакъв субект (например партийна централа), става възможно да се организират форумни операции или блогосфери, които да се превърнат в добро оръжие за активни мероприятия. Веднага ще отбележим – това не е директно действие (както някои блогописачи си въобразяват: “Ние свалихме този, ние свалихме онзи и т.н.). Същността на тази технология се състои в целта й: да породи съмнение и недоверие “Там става нещо”, който да премине в паника и мелодраматичен вой “Там цари страх!”, “Там бият шамари и режат глави в едно демократично общество”. Писачите се обявяват за мъченици и месии (особеност на виртуалната реалност е че влизайки в нея, такива личности могат да зациклят психологически и да интернализират тази вяра (“синдромът Жана Д`Арк”) В нашия случай имахме човек, който се смяташе за хибрид между Кант и Сартр, с елементи на Майка Тереза.

Същността на проблема е в това, че става дума не за единичен случай (някой превъртял блогър), а напротив, в Мрежата срещаме все повече подобни казуси, в сходни ситуации. . Този процес започва да напомня ефекта на доминото. Преди време един уплашен баща, мой приятел, ме помоли да му помогна да върне своите синове в нормалния (според него) свят. Четох блоговете им и открих същата позната картина. Не съм сигурен че им помогнах, засега само си поговорихме и им показах "творенията" на други техни събратя....

Практиката показа че форумите на много електронни издания се посещават от специални хора, които пишат там по поръчка. Често това може да е един човек, който пише много различни постове под различни псевдоними, създавайки лъжливото впечатление за масова подкрепа на поръчковата кауза. Патосът на тази активност всъщност е безкрайно познат. През социализма се практикуваше провеждането на събрания на ”трудови колективи”, които да изразят гняв, възмущение и осъждане на всякакви феномени:”врагове на народа”, личности, други държави и т.н. В Китай на осъждане от “трудовите колективи” се подлагат дори птиците, скакалците, мухите и т.н.

Това е съпътстваща дейност, която осигурява подходяща среда за истинските офлайн действия. Тази дейност трябва да отслаби подръжката на обекта, да наплаши неговите съюзници, да заблуди непредубедените хора, да внуши че “крушката си има опашка” и да осигури оправдание за истинските институционални интриги, които се реализират офлайн. Една от виртуозните техники се състои в това виртуалната кампания да се прикачи към някой институционален процес (например промяна във властта в дадена институция), а нейните автори чрез присъединяване към победителите да преследват свои собствени властови домогвания и за тази цел атакуват набелязаните жертви . Така на нарочените се инкриминират действия, за които те не са и подозирали. Например, могат да ви обявят за близък или приятел на “лошите”, макар самите “лоши” да не знаят дори името ви. За това съм писал, още в първия си пост: http://vladodoulov.blogspot.com/2008/04/blog-post_22.html

Когато тази дейност е организирана, опитите на потърпевшите да се защитят, са обречени на неуспех (“иди докажи че нямаш сестра...). Нещо повече, фабрикуват се компрометиращи текстове, които да бъдат приписани на жертвите и да станат повод за ново оплюване. Този номер се опитаха да прилагат и на мен, но без особен успех.

Истина е че такава технология беше изпробвана и далеч от бившия соцлагер – аналогична атака беше проведена против кандидата за президент Джон МакКей и макар точната и премерена реакция на неговите сътрудници да минимизира вредния й ефект, все пак на кампанията му бяха нанесени изчислими щети и той беше принуден да положи много усилия, за да се справи със ситуацията. И за това бях писал още миналата година - http://vladodoulov.blogspot.com/2008/11/anti-obama.html

Механизмът на тази технология е прост. Създава се интерактивна форма (например блог или форум), тя се прикачва към някаква масова кампания – политическа акция, екологично движение, благотворителна инициатива, създава се комуникативен модел на солидарност, който интелектуално или емоционално да привърже непредубедени хора, които без да подозират да бъдат използвани в активното мероприятие. В моя случай бяха вербувани хора, които ме познават, но не знаеха че в писаниците става дума за мен. Те бяха втрещени и вбесени, когато разбраха че тъкмо аз съм бил прицелна точка на публикуваните инсинуации и осъзнаха, че писаното за мен няма нищо общо с действителността...

Естествено следва да се кажат няколко думи за типологията на изпълнителите в тези виртуални кампании. Това не е дейност за всеки. Независимо от конфликтите и колизиите, които преживяваме, независимо от моралната криза, обхванала обществото ни, мнозинството от хората ( в това се убедих отново в хода на изминалите изборни кампании) са честни и порядъчни и биха се погнусили от подобни действия. За изпълнение на подобни задачи е необходим специален тип креатури. Не всеки може да преодолее някои универсални морални задръжки.

По принцип обща характерна черта на изпълнителите във виртуалните активни мероприятия е мощният комплекс за непълноценност, който впоследствие ги прави податливи на виртуални внушения. Поради това тази тяхна изява има компенсаторна функция, нещо като клапан на негативните енергии в тяхната психика (подобни черти са характерни и за соц. доносниците – това прекрасно е показал Михаил Булгаков в “Кучешко сърце”). Като правило осъзнаването на собствената невзрачност е изключително силен двигател на тяхното поведение. Те виждат себе си толкова ниско, че могат да контактуват пълноценно само с джуджетата, всички нормални хора изглеждат за тях прекомерно високо и прекомерно далеч. Това усилва в тях негативната енергия и омразата срещу всичко нормално, естествено и здраво.

Обща типологична черта на виртуалния “tale bearer” представлява непълноценният му професионален статус. В силата на едни или други причини всеки човек среща професионални проблеми. Това е нормално и естествено . Първият възможен начин да се преодолеят проблемите, е да се опитаме да ги решим с труд, образование, с концентрация и волево усилие, а понякога с промяна на дейността и преквалификация. Другият път е да обвиним в това околните и да започнем активни действия против тях. Тогава тези герои се самообявяват за доблестни борци за справедливост, а всички, които си вършат съвестно работата си за тях са тирани, врагове, конформисти, а всяко напомняне за това, че те имат задължения, се квалифицира като репресия. Нещо повече, впоследствие тяхното поведение прераства в особен тип виртуален вампиризъм – мазохистично удовлетворение от негативните реакции, които те предизвикват у околните.

Не е случайност че сферата на науката и образованието представлява благодатна среда за подобни изяви. Наличието на повече свободно време, характерът на самия труд и наличието на умения за работа с текстове представляват качества, необходими за виртуалното доносничество. Интересно наблюдение е че повечето от тези интерактивни текстописци като правило са очаквали командировка в чужбина, която им е отказана. Именно този отказ (особено когато се касае до Западна Европа или Съединените щати) отключва негативната активност. Това може да се обясни с особения тип нагласи на академичните служители, които са зависими от институционални решения за своята международна мобилност и особеното значение на свръхценност, което пътуванията в чужбина представляват за тях. Това ги отличава от други категории хора, чиито пътувания са в по-малка зависимост от някакви институционални предписания. Поради това всеки отказ дава простор на негативната енергия и чувството за непълноценност, породено от невъзможността на преподаватели или учени сами да си.осигурят задгранични пътешествия.

Още една особеност на поръчковото виртуално доносничество. Тя може да бъде квалифицирана като “феноменът дамата с кученцето” и се състои в това че изпълнението предполага двама участници. “Кученцето” (това не е конкретен човек, а събирателен типологичен образ, метафора, характеризиращ група хора) върши мръсната работа – то лае, плюе и мърси навсякъде около себе си. То се държи безотговорно, независимо от последствията (обещава му се да бъде компенсирано с преместване на друго място в случай на провал). Кученцето може да нарушава всякакви норми , дори и законите. Някои “борци за демокрация” не се гнусяха от това да ровят в личните вещи на колегите си.

“Дамата” (естествено, това също е събирателен типологичен образ) заема друга позиция във виртуалното активно мероприятие. Тя управлява “кученцето”, но се държи като че ли не забелязва какво прави то. Тя отправя послания във висок стил, сипе нравоучения и описва своето поведение във възвишени нравствени категории. Тъй като е предоставила всички дейности, свързани с нарушаване на моралните норми и законите, на своето къдраво пуделче, тя не е застрашена от институционални санкции, напротив, осигурила си е гаранция за безнаказаност. Много често обаче се случва от твърде много и твърде силно лаене и прекрачване на всякакви граници, къдравото пуделче да се изака на метеното. Тогава неговите господари го местят на друго място...

Един от блогърите, участвали в това,сподели че целта им е да ме накарат да се почувствам нервен. Не можаха да ме изнервят, те все пак са недодялани копия на онези доносници от соца, които наистина не само можеха да те изнервят, но и да съсипят живота ти. Тези са просто невзрачни, бездарни двойници на вампирите от миналото. Просто ми стана тъжно – надявал съм се че тези времена са отминали безвъзвратно, но се оказа че някои практики като ракова тъкан са се възпроизвели и сега в нашето уж демократично общество.

И сега, на изпроводяк, един поздрав за моите виртуални "приятели" блогъри (или доносници?)

БЪЛГАРИЯ МОЖЕ…КОГАТО ИСКА :-)) !

Нарочно изчаках няколко дни, преди да опиша впечатленията си след изборите, защото се страхувах че напрежението и еуфорията може би изкривяват реалната преценка за това, което се е случило. В нощта след изборите свежият въздух на промяната опияняваше, но вече много пъти ни се случваше прословутият wind of change да не донесе нищо друго освен разочарование...

И все пак, какво стана нощта на 5 юли? В никакъв случай не и нещо, което да не сме очаквали, или което да събуди кой знае какъв оптимизъм. Едва ли можем да твърдим че “написахме историята”. И все пак...

Случиха се някои прекрасни неща. Най-напред в може би най-опорочените избори, с най-много арогантни нарушения и изкривявания, които преди това бях нарекъл “свинщини”, ние всички успяхме да съхраним честния вот. Нямаше значение за кого се гласува, хората защитиха правото си на вот, което се опитваха да им отнемат. Трогателно беше как млади и стари се запътиха към урните и тяхната маса потопи нечестните, манипулирани, продадени, изтъргувани или “туристически” гласове.

Истинско откровение беше направо възрожденският подем на нашите сънародници в Европа и САЩ. Макар и далеч, те чувстваха пулса на нашето общество, чувстваха това че основата на една демокрация – изборите е застрашена и въпреки яростната съпротива на правителството (слава Богу вече бивше), демонстрираха любовта си към България и спряха вълната от манипулирани гласове. Признавам си през дните на предизборната кампания изпитвах истински възторг и умиление от това, което направиха всички в “Гласуване без граници”, навсякъде по света, от този изблик на солидарност и действителен (а не гримиран) патриотизъм, който ме караше да изпитвам дълбока благодарност и да се гордея че има такива хора и толкова любов към истината и доброто.

Никога Интернет не е бил толкова светъл и уютен като в тези дни. Наистина пространството, което ни делеше изчезна, остана една идея, един порив, една страст...и всичко това успя!

И тук трябва да отворим една скоба. Във вече по-спокойна обстановка започна да се лансира една идея, която въпреки че изглежда смислена и полезна на пръв поглед, откровено ме натъжи. Става дума за предложението изборният туризъм да бъде ограничен чрез премахването на двойното гражданство. Самият проблем е много по-сериозен и сложен сам по себе си и от правна гледна точка е неуместно той да бъде използван като инструмент за осигуряване на ефективно изборно законодателство.

Имаме аргументи и в едната, и в другата посока – за и против, както и страни, които го разрешават и практикуват (нап. Обединеното Кралство, Кипър, Унгария, Финландия, Швеция, Ирландия, Италия, САЩ, Канада и Малта), както и страни като Италия, Испания, Дания, Германия, Латвия и Чехия, които ограничават или изобщо суспендират тази опция. Имаме и страни като Гърция и Холандия, които нито забраняват, нито разрешават двойното гражданство, оставяйки го като казус. Всичко това е условие за една съдържателна дискусия, която обаче не би следвало да има отношение към изборите (с изключение на местните).

Нека си помислим обаче каква обида представлява отмяната на двойното гражданство за всички тези наши сънародници в чужбина, които хвърлиха толкова любов, енергия и ентусиазъм за да докажат че са български граждани и да упражнят това свое свещено право. Изведнъж с една такава мярка те ще бъдат приравнени към изборните туристи. Едва ли има нещо по-арогантно и обидно от това. Именно по тази причина аз съм твърдо против отменянето н а двойното гражданство по “изборни” съображения. Нека има дискусия, нека законодателите свършат своята работа и създадат закон за гражданството, който отговаря на потребностите на обществото, но в никакъв случай той не трябва да бъде използван с дискриминационна цел. Съществуват достатъчно юридически средства и организационни форми за осигуряване на честни избори – гражданството не е сред тях.

Друга интересна особеност на тези избори представлява обстоятелството че опитите изборното законодателство да бъде използвано с користни цели се обърнаха срещу своите автори. Измислената опция “мажоритарни кандидати в един тур” облагодетелства не тези, за които беше предназначена и вместо нестабилност и неустойчивост произведе ясно и категорично мнозинство. Хитрата сврака с двата крака! Така избирателите не само демонстрираха своята зрелост, но и се подиграха с пророците социолози, които вещаеха безвластие, невъзможност за съставяне на правителство, разни щуротии като “експертни кабинети” и т.н. (обслужвайки ясно определени интереси).

Тези наши избиратели показаха зрелостта си и с това, че не позволиха на лица, намиращи се под следствие да избегнат съда и да се скрият в парламента и спасиха имиджа на България от подигравките и упреците, които Европа вече отправяше към нас.

Наистина в самите тези избори се прояви с изключителна сила желанието да покажем на себе си и на другите че сме цивилизовани хора и можем да се сравняваме с най-добрите. В работата по изборния процес чувствах сътрудничеството не само на своите съмишленици, но и на представители на опонентите, които изпитваха същото това желание и същия този стремеж да гарантираме честни, цивилизовани и културни избори. Изведнъж се оказа че мнозинството от нас, независимо от политическата си принадлежност демонстрира едно много по-високо равнище на политическа култура отколкото т.н. политически елити, натрапващи ни най-непривлекателните страни на своя манталитет. Това е нещо различно от миналите вече избори за Европейски парламент, това е и един от уроците, които трябва да извлечем от 5 юли.

А сега какво?

Единият вариант е да направим както се е случвало досега, да седнем пред ракията и салатата и да забравим какво е било, като оставим политическата класа да продуцира поредния си провал.

Другият път е по-труден: да запазим енергията, която получихме от тази кампания, малко по малко да започнем да се интересуваме от това, което се случва и да започнем да участваме в него като защитаваме не други, а собствените си интереси . Така ние бихме помогнали на новото управление да се справи с грандиозните предизвикателства, пред които е изправено. Само така бихме могли и да държим властта на нокти, да я коригираме, вместо да я псуваме, падайки от масата преяли, препили, но гладни...

Васко Кръпката - Нека Бъде Светлина

ИЗБОРИТЕ МИНАХА, ИЗБОРИТЕ ИДВАТ. 2009 БЕЗ ИЛЮЗИИ

Първоначално смятах напълно съзнателно да подминавам тази тема в блога си, не само за да не се поддавам на колективното внушение и поредната порция brainwashing, съпътстващи всяка изборна кампания но и по чисто професионални съображения, които според мен не ми дават право да агитирам безогледно, независимо от уверенията че блоговото пространство е обект на личен суверенитет и в него може да се пише всичко, което ти хрумне.

В същото време забелязвам доста неща, намиращи се извън сферата на политическия цирк, които заслужават да бъдат споделени и коментирани, още повече че за разлика от много хора, които виждат политическото си участие в графомания по блогове и форуми, аз участвам директно в кампанията, хвърлям доста усилия в нея и виждам доста неща отвътре. За тях мисля че мога без ограничения и притеснения да говоря, без това да представлява проблем за професионалната етика и да нарушава нечии права.

Най-напред, какви са тези ограничения защо трябва да съществуват ?

Като начало, тази изборна кампания демонстрира в много по-голяма степен от предишните отсъствието на всякакви задръжки в битката за гласове и депутатски мандати, което в голяма степен поставя под въпрос функционирането на самата система.

Тревожните и компрометиращи явления са толкова много, че е безкрайно трудно да бъдат изброени: като започнем от промените в избирателния закон дни преди започване на кампанията, които буквално поставят в партер определени политически сили, манипулациите и натискът върху съдебната власт за да се провали регистрацията на някои партии за изборите, дискриминационната тактика на мнозинството в ЦИК с цел да елиминира или поне максимално да затрудни някои от участниците и стигнем до криминализацията на кандидатурите и използването на избирателния закон за да се избегне съдебно преследване, корпоративния вот и откровената търговия с гласове, която благодарение на медиите вече е призната ако не за легална, то поне за реална практика.

Да не говорим за отчаяните усилия на Външно министерство да попречи на българите в Европа и САЩ да гласуват. Официалното обяснение – отварянето на избирателни секции там е “скъпо и неефективно”. Затова пък отварянето на избирателни секции в Турция е евтино и ефективно, поради това, разбира се, ще бъдат отворени нито повече, нито по-малко от 123 секции.

Това са само по-големите, “структуроопределящи” фактори застрашаващи легитимността на изборите (както проведените Евроизбори, така и задаващите се парламентарни). Те са съпроводени от могъща вълна на “малки” нарушения, изкривявания, дребни хитрини и трикове, които обаче потвърждават още по-тревожното заключение че потъпкването на демократичните норми не е просто конспирация на определен политически субект, а неразделна част от общия начин на мислене.

Затова никой не обръща внимание на такива свинщини като например да облечеш продавачите и персонала на един хипермаркет с тениски с логото на определена партия. Свинщина е кръчми и магазини да се превръщат в агитационни пунктове. Най-лошото е обаче че всички смятат това за нормално.

Според мен свинщина е и когато университетски преподаватели започват да агитират студентите си за определена политическа сила. Дори когато смяташ че си кристално прав и защитаваш справедлива кауза, не е честно и не е красиво да използваш това, че някой е зависим от теб, за да манипулираш поведението му. Като цяло обаче това пак представлява израз на откровена простотия – именно тази социална стихия, която захранва всенародната съпротива срещу модернизацията и опитите да бъдат отстранени дори тези крехки прояви на демократично развитие, които все още съществуват.

Именно обстоятелството че подобни практики, които в очите на порядъчните хора представляват свинщини, у нас са нормативно признат модел на поведение, проявяващ се навсякъде в социалното и културно пространство: от “голямата политика” до футбола и музиката, на всички нива и във всички форми на взаимоотношение между хората, в работата, общуването, семейството, развлеченията и дори в най-интимния живот.

Именно поради това сега като никога се проявяват най-уродливите страни на нашия политически живот, но те не са просто резултат на нечия индивидуална или групова злонамереност (не защото сме “лоши” и “прости”), а имат дълбоки структурни основания. Затова наистина всеки, наблюдаващ какво се случва у нас може да бъде обезсърчен от огромното, измервано в светлинни години разстояние между нашия начин на живот и този в цивилизованите общества.

Наистина “свинщините” всъщност се коренят в строежа на самото общество, в начина, по който се изграждат колективните взаимодействия и смисъла, който социалните субекти интернализират, встъпвайки в тези взаимодействия. В доста книги се тиражираше заблудата че всъщност тоталитарният социализъм е извършил процеса на модернизацията у нас и едва ли не е подготвил обществото за демократично развитие, създавайки материалната основа за него.

Всъщност нещата стоят по коренно различен начин. Въпреки хипермодернистичната идеологическа завеса (индустриализация, утопично социетални бълнувания, тотална секуларизация, свръхрационализъм – “научна теория за обществото” и т.н.), реалният социализъм беше чужд на модерната програма, като унищожи и тези крехки елементи на модернизация, възникнали преди него. Със собственото си разпадане пък той отнесе и тези елементи на институционализация и социална ефективност, които по някакъв начин са били постигнати по онова време.

Така се е получила една чудновата смес от елементи на традиционното общество, недовършени и недодялани форми на градския начин на живот, тоталитарна политическа култура и неразградени соц структури, интерпретации на западния тип общества, разбрани по нашенски според първобитни критерии за оценка и примитивни ценностни нагласи.

Човек в такова общество не е член на обществото, а принадлежи на родовия или приятелски клан. Затова неговата отговорност и неговите права се простират в пределите на този клан. Останалите членове на обществото се появяват като чужди, враждебни същества, които трябва просто да бъдат елиминирани или използвани в борбата за собствено оцеляване и материални придобивки. Поради това и въпросът за правата на човека, който е фундаментален за една модерна политическа система, у нас звучи като евфемизъм и в съзнанието на преобладаващата част от населението се осмисля с фразата: “моето – мое, чуждото – общо!”

Държавата се превръща в инструмент на определен клан, за да осъществи благосъстоянието си за сметка на останалите. Икономиката не е нищо друго, освен “обръч от фирми”, който използва властта, за да реализира печалби. Без помощта на управленските структури тези фирми загиват, защото нямат никаква икономическа основа. Така човекът работи не за да реализира някакви общи цели, а единствено за да използва собствената си позиция за облагодетелстване (както казва народът “всички крадат и още остава”)

Така се получава куха политическа система, отчуждена от широките слоеве от населението, тъй като техните представи за смисъла й значително се разминават с истинското й предназначение в модерното общество. Самата система е “инсталирана” – институциите са внесени “отвън” – все едно дали от Берлинския конгрес, Съветския съюз или “свободния свят” – в процеса на развитие остатъци от тези инфилтрати започват да действат съвместно, което е наистина кошмарно (представете си бившите ВКР в структурите на НАТО).

В подобна среда политическата класа не представлява ничии интереси (както е в нормалните общество), а само своите собствени и на клановете, които са излъчили и спонсорирали измислените политически партии. Това обяснява перманентната подмяна на вота – хората гласуват за свои представители, изповядващи определени възгледи и откриват, че вече избраните депутати буквално са се подиграли с тяхното доверие, сменяйки драстично своята политическа идентичност.

В резултат предлаганите на публиката политически проекти просто се сриват, а преобладаващата част от населението става част от най-масовата партия в нашия политически живот – партията на негласуващите. Тази пасивна съпротива лишава системата от легитимност и все повече я изпразва от съдържание. Нека не забравяме че у нас не политическата опозиция (каквато изобщо нямаше), а именно пасивната съпротива съсипа тоталитарната власт, лишавайки я от подкрепа пред лицето на външния натиск и свеждайки до нула нейната икономическа и социална ефективност.

Поради това не трябва да се учудваме че изследователската метафора “политически маркетинг” тук се превръща в буквална констатация: когато политическите субекти не представляват определени общности и техните интереси, т.е. политическото действие не представлява колективно волеизявление на “част” (т.е. партия) от обществото, то просто е стока, която се предлага на пазара (всъщност този пазар дори не е модерен пазар, а провинциален битак, където се продават единствено сурогати, ментета, толкова фалшиви, че и кучетата ги разпознават като негодни).

Тогава, изобщо не трябва да се учудваме че гласовете се продават – това не е просто престъпление, а обективно свойство на системата. По-скоро би било най-добре партиите да окачат ценоразписите си и освен сумата за един глас да предлагат и разни други екстри: да ни плащат сметките, да ни снабдяват с някакви продукти, а защо не и секс услуги :-)) .

Безкрайно ми харесва как сега в София се изнася боклукът ,как се почистват и мият улиците, властта се напъва като за световно. Тогава нека съживим лозунга: “Избори до дупка!” – ще бъде чисто през цялото време и ще си осигурим допълнителни доходи. Всъщност тази перспектива е напълно реална.

Хубавата новина е че все още някой дава пари за гласовете ни. Когато те престанат да струват каквото и да е, пълният цикъл вече ще е завършен и системата ще се върне в изходно състояние.

Но ако говорим сериозно, пред нас стои въпросът какво да правим ние с гайдите? В очите на много прекрасни хора, които някога искрено и с възторг изповядваха идеята за една по-добра България, модерна, демократична, процъфтяваща сега виждам само разочарование и погнуса. Това, което се случва сега е кощунство над паметта на светлите души, които бяха унищожени или смазани от комунизма. Както казва един мой много близък приятел, добре че тези хора не са доживели до нашето време, защото това щеше да ги удари много по-жестоко от мъченията, на които са били подложени... Какво ни остава?

Дали да се присъединим към мълчаливото мнозинство и да чакаме края на света? Според някои изчисления, той не е далеч – на 12 декември 2012 година. Тогава защо да се косим?

Всъщност наистина имаме пред себе си два варианта. Единият е да откажем да играем мръсната игра (по крилатата фраза на Хърбърт Маркузе), да отидем за гъби в деня на изборите, да пратим по дяволите системата и да я изчакаме да се срине. Тогава върху руините да започнем начисто. Твърде просто и лесно – лесните варианти никога не са най-добрите. Това можем да си го позволим за себе си – видели сме и 2 и 200, още едно срутване няма да ни уплаши. Но имаме ли моралното право да искаме подобно бъдеще за децата си? Едва ли Апокалипсисът е точно подаръкът, който трябва да им направим – достатъчен е този товар, който нашата генерация стовари върху тях.

Другият начин е да гласуваме. Но да гласуваме не като фанатизирани партийци или заради някакъв, макар и дребен келепир. Не и като се самозалъгваме че “ще ни оправят”. Вече ни “оправиха” много пъти – можем да сме сигурни че нищо особено добро няма да се случи само с едно гласуване, но без него може да се случи нещо много лошо. Отказът от гласуване няма да срине системата, тя има пари да си купи достатъчно гласове...

Да гласуваме, но преди всичко с ясното съзнание, защо го правим. Най-напред, на нас трябва да започне да ни пука какво става около нас. Едно болно общество не може да бъде излекувано веднага, още по-малко от тази област, която е най-силно е засегната от болестта – неговите политически структури. Това е един продължителен, болезнен и труден процес. Началото на този процес са честните избори.

Всъщност сега въпросът не е в това кой ще спечели изборите ( в общи линии това е ясно). Истинският въпрос е да бъде защитен легитимният избор – честните гласове да направят продадените и манипулирани гласове статистически незначима величина. Точно поради това на тези избори е заложено безкрайно много.

Да гласуваме! Честните избори са единственият шанс на гражданското общество да се състои. Алтернативата е: 20 лева, две бири и порция кебапчета да ни пратят в Азия завинаги.

Да гласуваме! За пръв път ние сме изправени пред необходимостта да защитим своето право на честен избор, да не позволим на бандити, търговци на гласове и изборни туристи да ни го отнемат. Като истински пример може да ни служи себеотрицанието и истинска човешка солидарност, която проявяват нашите сънародници в Европа и Съединените Щати. Макар това да са хора, свързали своята съдба с други страни и да са поели по други пътища на съдбата (голяма част от тях прогонени по едни или други причини от собствената си страна) сега те са започнали титанична битка срещу опитите на Външно министерство да им попречи да гласуват.

Благодарение на Интернет и особено социалната мрежа Facebook нашите сънародници правят дори и невъзможното, за да гласуват. А те можеха просто да се възмутят от дискриминацията срещу тях, от това че те са таксувани като хора втора ръка по сравнение с гласуващите в Турция, да махнат с ръка и да забравят. Те не правят това и трябва да им бъдем признателни за това че не ни изоставят. Но трябва да свършим и своята част от работата.

За разлика то тях, ние тук можем да гласуваме и трябва да го направим. А така ще разцъфти надеждата, че след това ще започнем и да искаме от тези, които сме избрали, да започнат да изпълняват обещанията си.

Но най-важното сега е да защитим честността на изборите! Значи да гласуваме. За България на честните хора, а не на разбойниците, търговците на гласове и изборните туристи.

Uriah Heep - Sweet Freedom - 1974

ОТНОВО QUEEN? SHOW MUST GO ON!

Всичко това, което ми се случи последните месеци, прекъсна моето блогърстване, като изпепели не само желанието, но и идеята за смисъла на това, което съм правил. Мои близки приятели ми споделиха че са искали да напишат нещо в моя блог, но написаното в последния пост просто е попарило вдъхновението им. Всъщност това се случи най-напред на мен – просто има събития, които те карат да включиш автопилота, защото сам не можеш да летиш…
Може би това би продължило и по-дълго, ако не се случи нещо, което ме накара отново да погледна към нещата, които съм обичал и преди. Това е албумът на Paul Rodgers и Queen “Cosmos Rocks”.
Един поръчков Интернет-идиот – кой е той виж http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=2684&sectionid=5&id=0001201 беше писал че моите интереси не били академични – сигурно ще подскочи до небето като разбере че социология на популярната музика може да бъде именно академичен курс (те идиотите са за това – да подскачат в стаите си, когато не ровят из чуждите).

Този албум, който според мен е доста добър, се оказа много спорен не просто като музика, а и като философия, като начин на мислене и визия за света и същността на изкуството. Работата е в това че когато Фреди Меркюри си отиде от нас, този свят помръкна, като че ли да си прави музика изобщо нямаше смисъл, нещо свърши завинаги и Queen потъна в небитието заедно с великия си фронтмен.

И когато си мислехме че повече няма да чуем нищо ново от гигантското рок-чудовище, освен солови изяви на Брайън Мей, изведнъж групата се появи на терена като сплотен отбор и освен това издаде албум с ново и различно звучене.
Сред някои наши блогъри, които винаги са блестели с високата си култура, се озвучи философският въпрос: “ Кой е па тоа Пол Роджърс? Не го кльопам” И въпреки това че на много пишещи в Интернет глупостта и неграмотността не им пречат да раздават оценки за неща, които не разбират, това не можа да скрие факта, че Пол Роджърс е една от легендите на рока, при това от генерация, по-стара от тази на Queen.

Преди това, след края на двете велики групи, на които той беше фронтмен и вдъхновител . Free и Bad Company той беше свирил с Джо Сатриани и Джими Пейдж. За нас обаче е важно друго: може ли да има Queen без Фреди Меркюри и какво би представлявал той? Или казано по-просто, трябва ли да бъде продължена една кауза тогава, когато този, който я е олицетворявал вече го няма? Още по-просто, как да продължим напред, когато скъпи за нас души вече ги няма?


Имаме примери и от двата противоположни типа. След смъртта на Джон Бонъм (Бонзо) великата група Led Zeppelin престана да съществува. По същия начин смъртта на Пол Косов слага край на първата група, с която Пол Роджърс утвърди себе си на рок-небосклона – Free. Правдоподобно и дори много етично: в знак на почит към паметта на своите, музикантите слагат край на групата, признавайки по този начин тяхната неоценима роля и незаменимост.


От друга страна обаче, представете си че Rolling Stones бяха се разпаднали след смъртта на Брайън Джоунз, или пък Pink Floyd бяха прекратили кариерата си когато техният гений и вдъхновител Сид Барет става невменяем и некомуникабелен. И най-фрапиращият пример: ами ако след смъртта на Стюарт Съдклайф The Beatles бяха спрели да свирят? Във всички тези случаи щеше да има черна дупка в историята на рока Нямаше да има Let it Bleed, Sticky Fingers, нямаше да се появи Dark Side Of The Moon и разбира се нямаше да видят бял свят Revolver, Abbey Road и Let it be ! След самолетната катастрофа, отнела живота на Ronnie Van Zant, неговият брат Johny Van Zant вдига падналото знаме на Lynard Skynard и така великият химн на южняшкия рок “Sweet Home Alabama” продължава да звучи и до днес. Нещо повече, групата загуби и Ean Evans, и Billy Powell, но все още е по турнета и нейната енергия няма край.


Ако се прехвърлим от музиката в нашия всекидневен живот, натъкваме се на същата дилема: когато любим и верен човек осмисля живота ни, неговото отсъствие може да бъде гибелно за нас, да продължим сами става ужасно трудно и невъзможно – всичко е загубило смисъла си. Тогава човек си задава въпроса: какво да правя сега? Когато скъпото същество вече го няма, ти самият да продължиш да живееш, изглежда дори някак неморално и неестествено. Него вече го няма, а слънцето продължава да изгрява и залязва, а ти продължаващ да правиш същите неща, които си правел и когато го е имало – всичко това наистина е противоестествено и ненормално. В своята песен “Той не се върна от боя” Владимир Высоцкий пее: “ Струва ми се че всъщност аз не се върнах от боя”. Затова можем да разберем защо на пръв поглед Queen без Фреди Меркюри изглежда като кощунство.


Но нека погледнем с очите на всекидневния живот. Загубата на скъпите ни души наистина прави така че животът ни не е същият, ние вече не сме същите – всичко, което ни е правело щастливи вече е свършило – разбираш че е настъпил краят и няма как да продължиш. Много съпрузи не могат да преживеят загубата на близкия си човек и скоро и те си отиват. Тъжно е, но е красиво.
Но има и друг път. Раните от загубата остават вече за цял живот и няма да утихнат, но енергията от болката може да даде сила да поемеш пътя напред, да създадеш нещо ново, да претвориш тази любов, която смъртта ти е отнела в нещо силно и прекрасно. Тогава ще вдигнеш очи към небето и ще кажеш: “ Виж, това е за теб, а аз ще те обичам до края на времето!”


Мисля че това правят Queen. Едва ли самият Фреди Меркюри би искал да види своето творение мъртво. А изборът на Пол Роджърс не би могъл да бъде по-добър. Китарен герой от 60-те и 70-те години, който не е необходимо да се доказва, със своя неповторима аура и звучене. Той е естествен лидер и сам по себе си вече е повече от група, десетилетия наред удряше върховете на чартовете с Free и Bad Company – нека си спомним All Right Now (имам сантиментален спомен от тази песен: когато я свирихме на един сешън в Пловдив през 1972 година в Панаирните палати, милицията ни прибра от сцената и прекъсна концерта – толкова страшна им се стори песента) и нека видим как я правят сега Queen с Пол Роджърс.
Кликни тук:

Queen plus Paul Rodgers-ALL RIGHT NOW

Това, което е забележително в изявите на новия Queen (концертите Return Of The Champions, че изобщо не се правят опити да се копира Фреди Меркюри (когато това е нужно за да се почете паметта му се използва плейбек) и дори старите хитове на групата .
Но ето нещо от новия албум, което показва че това е точно така

Кликни тук:

QUEEN Cosmos Rockin' live Hannover 04.10.2008



За разлика от много други оценки и рецензии на албума, аз харесах най-много ето тази песен: 'Say It's Not True'. Роджър Тейлър въвежда със страхотния текст, който убийствено подхождаше на настроението ми по това време. Той създава тъкмо емоционалната интродукция,
The harder we play
The faster we fall
When we think that we know it all
We know nothing at all

The letter arrives
Like a bolt from the blue
So what's left of your lives
All your dreams lost to you
Припевът носи основната идея: това, с което почти всеки от нас се е мъчел да се пребори: това, което се случва не е истина, то не може да се случва на мен – едно внушение, което прекрасно хармонира с източното учение за “самсара”, но с тази тъга и страдание, което може да изпита човек с нашата чувствителност
Say it ain't true
Say it today
When I open my eyes
Will it all go away

Say it's not true
Say it's not real
Can't be happening to you
Can't be happening to me
След това се включва Брайн Мей:
It's hard not to cry
It's hard to believe
So much heartache and pain
So much reason to grieve

With the wonders of science
All the knowledge we've stored
Magic cocktails for lives
People just can't afford

И тогава се се извисява Пол Роджърс, който придава на припева величествено звучене
използвайки огромната мощ на истинския Queen, такъв, какъвто си го обичаме:
Say it's not true
You can say it's not right
So hard to believe
The size of the crime

Say it's not true
You can say it's not real
Could be happened to you
Could be happened to me
Нека да чуем тази песен:

Кликни тук:

Queen + Paul Rodgers - Say It's Not True

Сега, когато пиша тези редове, чета новината че вече пътищата на Queen и Paul Rodgers вече се разминават. Мисията е изпълнена – албум и няколко концертни турнета, които въпреки всички приказки и писания донесоха комерсиален успех. И най-важното духът бе съживен. И тройката Queen вече има нови планове, и Пол Роджърс си е поставил нова цел – отново да извади на сцената Bad Company. Тяхното събиране ги съживи и тласна напред. Дори само това да беше заслугата на подвига Qeen+ Paul Rodgers, тя си заслужаваКато се пее в песента: Show Must Go On”!


Пък и съвсем скоро започна дискусията за това дали Led Zeppelin трябва да се събират отново или не – май вече звучи познато!


С мен също се случи нещо подобно. Съвсем неочаквано получих e-mail от много близък приятел, с когото не бяхме се виждали точно 30 години. Нещо повече: успяхме и да се срещнем. Изведнъж пред очите ни оживяха съвсем други картини – едно друга, различна реалност. Спомням си как той откри за мен Sweet – дотогава аз ги недооценявах това, което той ми показа, ми се стори истинско откровение. Беше страхотен момент, когато той ми донесе Hair Of The Dog на Nazareth.

Още пазя като зеницата на окото си тези плочи (тогава нямаше още CD и DVD), които той ми даде тогава: албуми на Grand Funk Railroad, Uriah Heep, Black Sabbath и разбира се, Queen. Сега да си намериш диск на някоя група или изпълнител не значи кой знае какво. Тогава това беше събитие – нещо, което изисква много усилия, струва доста пари и носи много радост.


Припомнихме си как за ужас на моята съпруга с него свирихме рок посред нощ – бяхме стоварили в къщи апаратура и барабани, взети неизвестно откъде и ставаше страшно. И музиката беше станала част от нашето приятелство – душата на това, което ни свързваше и ни радваше. Много неща са ни се случили за тези 30 години, житейските пътища ни бяха отвели в съвсем различни посоки, но именно този вечно жив дух на рока ни беше дал сили да превъзмогнем всички препятствия по пътя си и да продължаваме да се радваме на живота и да вървим напред. С моя приятел Кирил Тюлев отново заедно след 30 години - Пловдив 2009
Страхотно е когато усетиш че има неща, които нито времето, нито перипетиите на съдбата могат да унищожат, че има приятелства, неуязвими от тъпата логика на всекидневието и борбата за оцеляване. Уви, съдбата ни е закодирана така че да губим скъпи същества и души и тези загуби да откъсват парчета от нас. И трябва да са научим да живеем с това, да запазим любовта си към тях, всичко, което ни е било скъпо, дори това непрекъснато да причинява болка, но да продължим...


В заключение искам да се извиня на тези мои приятели и посетители на блога, които влизаха в него през цялото това време, макар не намираха нищо ново там. Благодаря им, че по този начин те са били с мен и проявяваха своята солидарност – нещо много рядко тук и сега.