ВИРТУАЛЕН ДИОГЕН

Какво се получава ако Диоген тръгне да търси човека в България, използвайки новите технологии?

WHITE SNAKE AND DEF LEPPARD IN SOFIA

Може би нямаше да пиша в блога си за това събитие, защото то беше толкова разтърсващо и така добре отразено в медиите и в Интернет, а тези, които бяха там, изпитаха нещо, което рядко се случва в живота дори на запалените любители на рока. В дискусиите след концерта обаче се появиха някои мисли и теми, които явно заслужават внимание и след като последните гърмежи от концерта и бурята по това време са отшумели.

ТАКА ЗАПОЧНА ВСИЧКО

Най-напред, моите собствени пристрастни впечатления от това, което се случи на 4 юли.

На един концерт преди време един мой приятел каза че на тези концерти се събира по-добрата част от България. Като социолог не мога да си позволя оценъчни характеристики, но като обикновен човек ще кажа че първото нещо, което ме е радвало на всички тези концерти е наистина публиката. Дори в такива моменти се чувствам щастлив че съм част от нея.

Когато в града двама души не могат да се разминат без да се блъснат, напсуват и нагрубят, когато навсякъде цари враждебност, простотия и нечистотия – както материална, така и духовна (виждаме как тази мръсотия струи дори от блоговете на наши колеги), изведнъж попадаш в друга и различна среда: хиляди хора на едно място, обединени от своята велика любов – музиката, духовно близки и добронамерени, готови да изтърпят стоически неприятностите, неудобствата и цинизма на организаторите. Когато си там изведнъж получаваш усещането че всичко има смисъл, че не си сам, а твоето съзнание се слива със съзнанието на други хора и че доброто не е абстрактна категория, а нещо, което ни кара да бъдем заедно, и да бъдем близки. И въпреки тъжните мисли, които тогава бяха завладели съзнанието ми, не можах да не се открия пред всички тези хора, не можах да не почувствам силата на това, което ни събира заедно. Това май се вижда добре от снимките.

ДА ИСКАШ ДА ЧАКАШ...

ЕТО ГИ!

Само да се намираш в тази среда е достатъчно, за да се почувстваш различно. Наистина беше така, защото ние бяхме там 5 часа преди да започне концертът, беше ни приятно на стадиона и не забелязахме как все пак времето мина, най-напред пристигнаха тировете и автобусите, а после Тома от Music Idol започна да разгрява публиката – това беше една приятна изненада – при целия ми скептицизъм към това шоу, не мога да не призная с удоволствие че той се справи добре.

В такива случаи придобивам усещането че съм в друга страна, не в тази, в която живеем всеки ден, в която ние сами потъпкваме правата си и сами правим живота си гаден. Моят приятел, с когото гледахме концерта ми каза – като гледам тези млади хора тук, разбирам че за България има надежда.

ЕТО МЕ И МЕН ТУК

КОНЦЕРТЪТ

За концерта. Може би са прави тези, които критикуват мениджмънта на двете групи за пренебрежението към концерта – дори и техниката да беше пристигнала навреме, едва ли за няколко часа може да се направи удовлетворително настройване на апаратурата и перфектен саунд-чек (наистина това, което Def Leppard направиха, доказва обратното – техният звук беше различен).

Whitesnake звучаха ужасно, особено в началото. В първия момент изпитах паника (дали целият концерт няма да е толкова зле озвучен – слава Богу после стана търпимо и купонът започна. Винаги съм твърдял че в популярната култура концертът в значително по-малка степен е място за слушане на музика (за тази цел има записи, видео – човек може да се усамоти и да потъне в дълбочината на музикалната реалност като изключи всичко около себе си. На концерт отиваме за друго – не просто да слушаме, а да участваме в колективно свещенодействие, да идентифицираме себе си и се почувстваме като вълни в огромния океан на рока, да бъдем обладани от неговата сила. На концерт ходим за да бъдем заедно с тези, които олицеттворяват култа към голямата музика, но и за да бъдем заедно едни с други, да превърнем любовта си към музика във всеобщо достояние.

Затова никой не страдаше от това че Дейвид Ковърдейл даваше възможност на публиката непрекъснато да пее. Оставям настрана въпроса в какво състояние е гласът му и колко би могъл да издържи – ние бяхме отишли да пеем с него и това ни се удаде. А бурята и дъждът бяха неразривна част от това вълнуващо шоу – нито музикантите, нито техните зрители трепнаха пред стихията – подгизнали във вода, брулени от вятъра, прострелвани от гръмотевици те показаха съпричастността си към стихията на рока, която не само се оказа по-мощна от природните стихии, а напротив – хармонираше прекрасно с тях.

Ето нещо от концерта:

Whitesnake - Is This Love ( Live In Sofia )

ТОВА ОСТАНА СЛЕД WHITESNAKE

Останалото е в душите на тези, които бяха там… Неповторимо, като всеки един концерт на Уайтснейк. Имах чувството че след това не мога да слушам вече нищо, че кулминацията вече е настъпила. Затова и сега си мисля че Деф Лепард тряваше да са първи заради шоуто (макар и да е ясно че всичко това предварително е бил ообмислено и договорено). Явно така са мислели и много други хора, които издържаха на бурята по време на концерт, но не можаха да издържат на бурята и дъжда по време на чакане докато бъде готова апаратурата за втория концерт. Струва ми се че сгрешиха, не само защото саунд-чекът беше успешен и звукът беше кристално-чист, но и защото ДЕф Лепард показаха най-доброто от себе си – всичко им се получаваше – и музиката, и контактът с публиката – с една дума забиха здраво и концертът стана за чудо и приказ. Оставам си при мнението че от гледна точка на музикалната логика Снейк трябваше да са втори, но и така всичко беше ОК.

А ТОВА СА DEF LEPPARD

ЕТО И НЕЩО НА DEFF LEPPARD ОТ КОНЦЕРТА:
http://www.vbox7.com/play:6dfccc16

Мнения подобни на моето могат да се срещнат навсякъде, където е писано за концерта, тогава трябва да поясня защо и аз реших да пиша за него. Иска ми се да направя и малко по-различен коментар. Най-напред, това, което привлече вниманието ми в коментарите по повод концерта е едно мнение, че да харесваш музиката на тези, които принадлежат на семейство Deep Purple е направо израз на простотия, ретроградност, липса на музикален вкус, а на едно място срещнах коментар, че това е проява на робска психика и докато у нас има многохилядни концерти на тези групи, едва ли не страната няма да се оправи. Особено странно ми прозвуча тезата че това е опасно особено за младите хора.

Естествено, когато става дума за музика, аз продължавам да настоявам на мнението си че всяка музика от какъвто и да е жанр и стил да е, заслужава правото си на съществуване, щом хората я харесват и обичат и всеки, който започне да им внушава че те “харесват неправилно” изглежда глупаво. Всеки човек може да харесва различни неща и това да не влияе на неговите отношения с другите хора, пък и не дай боже – на обществото. В същото време дори и аз си позволих ообщение в полза на рок-публиката, пък съм писал за мястото на музиката в политическия дискурс (въпреки че от времето, когато това беше актуално, много неща се промениха). Естествено, от социологическа гледна точка най-близко до съзнанието е разбирането за социалната диференциация на вкуса и съвместимостта на едни или други художествени предпочитания с едни или други типове социално поведение. В статичен план, когато говорим за конкретна и неизменна ситуация, този тип анализи са правомерни и оправдани. Когато обаче погледнем нещата в тяхната цялостност, всичко, което е изглеждало очевидно, става меко казано съмнително.

През 2000 година спечелих бутилка уиски за бас, сключен през 1979. Тогава с един мой приятел, голям почитател на рока, спорихме какво ще стане с тази музика през 2000 година. Той твърдеше че тя ще изчезне, ще се изгуби и ще си остане само в съзнанието на нашето поколение, а следващите генерации ще я забравят. Тя не само не изчезна, но продължава да съществува като жанр – можем да дискутираме дали новите генерации изпълнители могат да достигнат върховете на тези от 60 и 70 години, но за високото им равнище и професионализма на съвременните рок-музиканти, както иза успеха им сред широката публика изобщо няма спор.

Естествено е че всяка музика се развива и музиката на всяка епоха е различна. Естествено е че семейство Deep Purple, Black Sabbath, Uriah Heep, да не говорим за по-старите, представляват музика на една отминала епоха, на минали генерации. Сега музиката не може да се прави и да се слуша така, както тогава, не само поради технологични и чисто музикантски съображения, но и поради комплекс от социални, културни, психологически, комуникационни фактори, обусловили фундаменталните промени в нашето светоусещане през ХХІ век. Съвсем други вибрации породиха нови стилове и нови ценности в старите. Сега хората възприемат действителността различно, чувстват нещата в съвсем друг пространствено-времеви континуум, обличат се по друг начин, карат различни коли (дори това че карат коли е различно), пътуват до различни дестинации – това е друг, нов, различен свят, с различни визии и миризми. И колкото да съм пристрастен към класическите образци, не мога да не чувствам и да изпитвам симпатия и съпричастност към това, което изпълва нашето време. Но думата ми беше за друго.

Промените, трансформациите, всичко, което направи живота ни различен през последните години не означават обезценяването на образците от миналото (напротив именно сега ние можем да преценим тяхната стойност). Напротив, именно поривът на контракултурата от 60-те години в края на краищата е свързан с крехките и плахи прояви на вътрешна (защото външна почти нямаше) съпротива срещу наложения от комунистическия режим светоглед. Нещо повече, тези образци дори и сега притежават собствена “енергийна мощ” поради което са приети с радост и любов навсякъде по света, от различни възрасти и социални групи. Затова да се обвиняват младите хора за това че обичат Deep Purple, Whitesnake, Rainbow, Dio изглежда толкова тъпо, колкото и преследването на джаза и рока по времето на комунизма (тук у мен се прокрадва мисълта не са ли свързани по някакъв начин тези обвинения? Не са ли с едни и същи фамилии техните автори, макар и през генерации). Глупаво звучи и идеята че тези групи трябва да идват в България по-рядко. Всички призиви за ограничения и забрани звучат еднакво...

В никакъв случай не смятам че хората трябва да се концентрират върху едни и същи ценности, които смятаме за високи и императивни. Напротив, когато говорим за културност, тя по-скоро представлява не фанатична привързаност към строго определени нормативни реалности, а широк хоризонт и свобода на интерпретациите – затова в това, което наричаме култура има място за всичко – и за миналото, и за настоящето, дори и за вглеждането в бъдещето. Затова безкрайно прав е Буги Барабата в това че проблемът с чалгата не е в самата чалга, а в опита тя да монополизира цялото музикално пространство, да не се остави възможност за избор (http://www.e-vestnik.bg/405 ). В нашето съзнание има място за всичко и разнообразният опит винаги е предпоставка за развитие и усъвършенстване. Между другото прекрасното на концерта, за който говорим е именно в това, че в него намериха място две различни визии за рока, две различни генерации и две различни светоусещания. И ако в началото мислех че след Уайтснейк няма да мога да слушам нищо, слушах Деф Лепърд с радост и с нещо те също ме утешиха.

Точно поради това ми кънтяха на тенекия и подигравките с песента Soldier Of Fortune и с нейната знаковост. Ясно е че ако слушаме една и съща песен или една и съща симфония до втръсване това не е нито удоволствие, нито би дало някаква полза – за това няма спор. Ясно е също че ако у нас има само концерти на Уайтснейк и ние нямаме възможност да гледаме нищо друго, това ще е глупаво и тъжно. Но в широкия диапазон на нещата от които можем да получим удоволствие и които ще ни научат на нещо, има място както за Снейк, така и за Бийтълс и Ролинг Стоунс, които стоят в основата на тази музика и рок-културата изобщо, така и за блус, соул и всичко онова, което изгражда красивия свят на поп-културата. По-широко погледнато, им амяст оза много други неща.

Когато гледахме концерта на Deep Purple миналата година, публиката и особено младата се радваше на техните стари композиции и не беше така въодушевена от последния им албум. На концерта на Уайтснейк и Деф Лепърд наблюдавах една сцена, която ме трогна. До нас имаше един мъж и едно малко момиче – на около 15 години – явно бяха баща и дъщеря – и двамата се радваха на музиката и двамата бяха обединени от една и съща любов към рока, и двамата не виждаха нищо лошо да показват емоциите си един пред друг. Такова нещо аз не бих могъл да правя със събствените си родители – те не биха ме разбрали, нито пък биха могли да куфеят на рок-концерт.

Разбирам защо тази идилия би могла да изглежда съмнително. И аз на лекциите си съм говорел за това че конфликтът на поколенията ражда социалната динамика, че именно през този конфликт и различията между генерациите се извършва обновяването на обществото и културата. Истина е обаче, че конфликтът на поколенията е характерен за модерните общества и именно там, той протича в своята пълнота. У нас винаги е имало само елементи, отделни страни на този конфликт, защото хората винаги са оцелявали семейно, кланово, затова генерациите не биха могли да конфронтират по същество.

През последните години обаче дори елементите на този конфликт вече ги няма – колкото странно да звучи, сега обществото ни е много повече традиционно, отколкото през 1990 година и това се проявява дори в елементите, които някога са били източник на някакъв, макар и повърхностен конфликт. Затова не само на рок-концертите могат да се съберат родители и деца. В съседните апартаменти вечер родителите надуват чалгата, а през деня, когато те са на работа, техните деца надуват същата чалга – виждаме вече и двете генерации да възприемат мутринските или селско-чалгаджийските начини на обличане. Всъщност именно характерът на нашия преход от примитивно към още по-примитивно общество в голяма степен обуславя този съюз между поколенията. Сам по себе си той не е нито добър, нито лош, той просто е продукт на една социална стихия.

Когато обаче именно социалната среда и културата правят конфликта между поколенията невъзможен, са възможни такива опити този конфликт да се симулира, за да се демонстрира модерност. Разликата е обаче в това, че когато той е лишен от съдържание, на т.н. “социални критици” им остава да подложат на критика просто самата възраст. Значи няма кой знае каква разлика между ценностите на различните генерации, има единствено разлика в годините. Тогава ще подложим на унищожителна критика годините. Значи има хора, които са гадни и лоши не защото мислят и правят нещо различно от нас – те са гадни и лоши, защото са стари, а ние сме млади. Гадно и лошо е това, което тези по-възрастни от нас хора харесват и обичат, това, което ги идентифицира и което е свързано с тях. То е лошо, защото те са стари.

Ето ви логиката на този “конфликт на поколенията” – типична логика на нашия абсурден преход. Затова и Whitesnake ще са лоши и не трябва да идват, защото са стари и се идентифицират с едно по-възрастно поколение. Linking park са готини, защото са млади и затова трябва да бъдат почитани. Всички стари трябва да се махнат и трябва да дойдем ние – защото сме хубави заради годините си.

Всъщност това не е конфликт на поколенията, а се нарича възрастова дискриминация, много характерна за сбъркания ни преход и сбърканото съзнание на неговите продукти. Вглеждайки се в статистиките на пазара на труда, откриваме че равнището на развитие на една страна еднозначно се корелира с отсъствието на дискриминация. Навсякъде в нормалните страни е важно не на колко години си, а какво можеш да вършиш и с какво качество. А това е много индивидуално и представлява сърцевината на конкуренцията. Познавам много хора, по-възрастни от мен, които на преклонна възраст притежават талант, работоспособност, желание за развитие и усъвършенстване заедно с много други качества, с които не могат да се похвалят други, значително по-млади от тях. И макар да празнуват рождени дни с много свещи, те гледат напред, движат се нагоре, мечтаят и стоплят всичко около себе си с младите си души.

И обратно – около себе си за съжаление виждам млади колеги, които всъщност вече са завършили развитието си, много рано достигнали тавана си, неспособни за нищо ново, освен за интриги и клюки, изтъкани от завист и горчивина заради неспособността си да направят нещо свестно. Въпреки сравнително малкото си години, те са вече дегенерирали или от комплексите си за непълноценност, или от алкохола, или от уязвеното си “Его”, разкъсано от неосъществените мечти за власт и доминиране, зациклили на това, което някога са запомнили, зубрейки за изпит, отдавна загубили връзка с живия свят, неговата красота и динамика. Точно този тип хора, които са неспособни да реализират своята индивидуалност в една истинска конкуренция, започват да се крият зад възрастта си: “ние сме млади и добри, а те са пенсионери”. Оказва се че това е май единственото им качество – но за тяхно нещастие цифрата на годините може да бъде много относителна.

За един Байрон 36 години са достатъчни за да бъде велико име в поезията една цяла кариера, Лермонтов успява да завърши блестящия си път на 27 години, Джими Хендрикс си отиде на 28. Но Кант и Брукнер започват истинската си кариера на 56 години, за да останат по върховете на преклонна възраст. Май ЕГН-то няма да помогне на никого нито да си потисне разочарованието от провала, нито пък да уязви някого, който може да е по-възрастен на години, но не е загубил жизнените си сили и жаждата за живот.

И разбира се типичният контекст, в който обикновено се вписва дискриминацията е лицемерният призив за защита на правата. Тези, които с радост манифестират своята почит към всичко уродливо и извратено, апелирайки към правото на тази уродливост или по-скоро нашето задължение да я търпим, в същото време са превърнали дискриминацията в своя философия. Това всъщност е закономерност – винаги дискриминацията е била защитавана от хора може би не много умни, но все пак достатъчно умни, за да осъзнаят своята непълноценност и нищожността на своите амбиции. Тогава те започват да се крият зад нещо, което да им замести индивидуалността – националност, религия, сексуалност, или пък възраст. Така стават значителни – с нещо, за което нямат заслуги.

Ето такива са подтиците за дискриминация – те не идват непосредствено от една или друга идеология – напротив идеологиите ги улавят, спекулирайки върху социализираните комплекси за непълноценност.

Всичко това обаче е чуждо на рока и неговата философия – напротив неговото колективно свещенодействие всъщност обединява индивидуалности – на рок-концертите по стадионите се събира не тълпа, а множество светли глави, които намират в музиката добротата, радостта и светлината. Затова там има място и за млади и за стари – и за Бъди Холи, и за Маnowar и разбира се за Whitesnake.

Eто и по-хубави фотографии от концерта:

ФОТО-КУЛТ / Албум / Сцена / David Coverdale / Whitesnake - Live in ...

Дъжд, любов и рокенрол с WHITESNAKE и DEF LEPPARD

TIME-OUT

Известно време ще съм off-line. Изникнаха тежки лични проблеми, с които трябва да се справя. Ще ми трябват време, много сили и късмет. Ще се видим скоро!

НОВИ САЙТОВЕ!

ЛАБОРАТОРИЯ ЗА СОЦИОЛОГИЧЕСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ

при катедра “Социология” на Правно – историческия факултет на ЮЗУ

http://www.virtualcenter-bg.net/sociolabswu/index.html

Целта на този сайт е да помогне дейността на Лабораторията в няколко направления:
Сътрудничество и методична помощ за студенти и преподаватели в тяхната учебна и изследователска работа

Непосредствена изследователска дейност – проекти и изследвания, в които наши студенти и преподаватели прилагат своите знания

Осигуряване на необходимите ресурси по социология

Контакти с изследователски институции в България и света

Създаване на собствен online ресурс, обслужващ учебния процес и научно-изследователската дейност на преподаватели, студенти и докторанти

Подготовка и публикация на нови изследвания в в различни области на социологията;

Методическа помощ на преподавателите в учебния процес;

Консултативна дейност;

Подготовка на система за дистанционно обучение.

Информация за актуални събития и проекти

Естествено, това е невъзможно да стане с усилията на отделни хора – затова философията на нашата дейност се основава върху идеята че ние всички представляваме една социологическа общност, в която взаимно се обогатяваме, като обменяме идеи и знания, общуваме и се усъвършенстваме професионално.

Началото е поставено, от нас зависи дали проектите ще се въплътят в действителност;

ВИРТУАЛЕН ЦЕНТЪР ЗА МУЗИКА, КУЛТУРА И НАУЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ

http://www.virtualcenter-bg.net/

Най-после Виртуалният център за музика, култура и научни изследвания се върна отново онлайн!

Почти половин година поради некоректността на фирмата, която го хостваше, той беше блокиран и цялото му съдържание беше изгубено. Уви, в нашата страна това се смята за нормално. Естествено, с това беше съсипана голяма част от тези проекти, които този сайт осъществяваше. Не бяха загубени обаче хората, които правеха Виртуалния център и чрез чието общуване той беше станал това, което беше. Благодарение на техните усилия сайтът възкръсва. Орелът отново разперва крила! Извинения на тези наши приятели, чиито сайтове, свързани с него също бяха известно време извън хипертекстовата зона на Виртуалния център. Това вече е минало, продължаваме нататък.

За сметка на това пък сега всичко започва отначало, на чисто, с нова концепция, с нов дизайн и нов хоризонт. Естествено повече внимание ще бъде отделено на музиката – ще бъде завършен проектът, който не можа напълно да се реализира в първото издание на сайта. В момента се конструира и англоезичната версия на сайта, благодарение на която да се активират и тези международни проекти, които бяха създадени по време на неговото отсъствие.

Наистина може би ще са нужни един два месеца докато Виртуалният център набере пълна мощност и възстанови ресурсите си, но след това той ще бъде много по-ефективен и ще доставя удоволствие на всички, които се интересуват от неговата тематика.

МОЯТ СОБСТВЕН САЙТ

http://virtualcenter-bg.net/vladodoulov/

Заедно с Виртуалния център отново се завръща онлайн и моят собствен сайт. Когато той изчезна ми беше много тъжно – може би той не е бил идеален, но си беше мое дете и затова си го обичах. Затова новият много прилича на него и някак си запазва приемствеността. За сметка на това в него има повече моя музика и значително по-достъпна – направо на флаш плейър - http://virtualcenter-bg.net/vladodoulov/VladoSite/music.htm

Освен това на домашната му страница имам симпатичен асистент :-))

Естествено всичко в него ще бъде по-пълно и по-ефективно от това, което имаше на предишния, но ще трябва малко време. Ще има достъп до повече мои книги и публикации, в него ще се намират лекции, четени в различно време. Имам и идеята да възстановя атмосферата на едновремешните купони с музика unplugged, на отделна страничка.

Ще има и разни допълнителни екстри, но всяко нещо с времето си.

Владимир Дулов

МЕЖДУНАРОДНА НАУЧНА КОНФЕРЕНЦИЯ "СОЦИОЛОГИЯ И ПРАВО" - 150 годишнина от рождението на Емил Дюркем

Откриване на конференцията

На 29, 30 и 31 май, катедра „Социология” проведе своята трета международна конференция на тема „Социология и право”, посветена на сто ипетдесетата годишнина от рождението на големя класик на социологията Емил Дюркем.. Трите основни сесии на конференцията, както следва: ПРАВОТО КАТО ФОРМА НА СОЦИАЛНА СОЛИДАРНОСТ, ЕЛЕМЕНТАРНИ ФОРМИ НА НОВ РЕЛИГИОЗЕН ЖИВОТ, ИЗМЕРЕНИЯ НА ТОЛЕРАНТНОСТТА протекоха при изключителен интерес. Дискусиите, които следваха всяка една от тях бяха съдържателни и особено динамични.

Сред участниците от чужбина можеха да бъдат забелязани: проф. Айлиин Баркър (Великобритания), проф. Масимо Интровине (Италия), проф. Орест Матышин (Русия), проф. Михаела Моравчикова (Словакия), проф. Зоран Матевски Македония), проф. Етем Азири (Тетово) проф. Валентина Маринеску, (Румъния) и др. Участваха също Лусия Гречко (Словакия), Фернандо Фонтаиня (Бразилия), Душка Матевска (Македония). Докладите си изпратиха Джон Рекс (Великобритания), Стивън Хънт (Великобритания) и Педро Гералдо (Бразилия), които по здравословни причини не успяха да участват лично.

Проф. Массимо Интровини (Италия), Проф. Айлийн Баркър (Великобритания), Проф. Орест Мaртышин (Русия), Проф. Микаела Моравчикова (Словакия)

От българска страна участваха проф. Софка Матеева (ЮЗУ), проф. Стефка Наумова (Правен институт към БАН), проф. Георги Найденов (УНСС), доц. Валентина Миленкова (Институт по социология при БАН), ст.н.с. Стефан Николов), Надежда Йонкова (Правен институт към БАН) и др.

Катедра „Социология” бе представена успешно от доц. Добринка Пейчева, доц. Мария Серафимова, доц. Владимир Дулов, доц. Жеко Кьосев, гл. ас. Ивета Якова, гл. ас. Марио Маринов, гл. ас. Ангел Цветков, докторант Петрана Стойкова, магистър Шабан Даракчиев и др. На конференцията присъстваха и студенти социолози, което допълни и раздвижи невероятната атмосфера, която се създаде по време на нейното протичане.

Участниците в конференцията напосещение в Мелник.

Щур купон през последната вечер на конференцията. Ние можем да играем хоро и затова вървим напред и нагоре. Както е казал Швейк: "Който го е яд...

И накрая, музикален поздрав за всички, от нас, които слизаме от Рила

само кликнете на този линк:

We Have All the Time in the World - Louis Armstrong

IN MEMORIAM ТРИФОН СИЛЯНОВСКИ 1923-2005

Навършиха се три години от деня, в който той ни напусна. За всички, които го познаваха, този ден представлява граница – екзистенциална, интелектуална и музикална. Светът престана да бъде същият, нещо се промени безвъзвратно и да не кажем безнадеждно. Защото докато него го имаше, като че ли тлееше някаква надежда че не всичко е загубено, че може да има някаква промяна. Неговото присъствие правеше света по-добър, по-приемлив и наситен със смисъл. Когато Фончо си отиде, настъпи пустота, за която не подозирахме – изчезна неговото духовно пространство, което ни даваше енергия и смелост в нашите търсения и точно тогава ние започнахме полека-лека да разбираме какво е бил той за нас през цялото това време.

Мислех най-напред да публикувам биографични данни, но се спрях – тази информация съществува – може би по-важен е личният спомен, макар той да се свързва с моите собствени преживявания. Точно поради това обаче този спомен е по-истински от официалните думи, дати и години. За това, което Трифон Силяновски е създал, слава Богу вече се знае доста. За ролята, която той е изиграл в нашите съдби, може би не се знае толкова.

За мен познанството с Трифон Силяновски започна през 1983 година, когато започнах да преподавам философия във Висшия музикално педагогически институт – Пловдив (не знам защо някои хора счетоха това за компрометираща информация, а всъщност това бяха прекрасни години от живота ми). Запозна ни пианистът Асен Кантарджиев (най-добрият ми приятел, когото нелепата съдба отне през 1988 година). Той ми разказа за един универсално надарен човек – музикант, композитор, философ и теоретик на културата, на когото е забранено да работи, да се свирят негови произведения и да се публикуват негови работи. И въпреки това, той не спира да работи – да пише, да композира и да обучава напълно безплатно музиканти: от начинаещи, до известни светила, които не пропускат неговата консултация когато трябваше да излизат на сцена. Впоследствие аз лично се уверих че е така.

Срещата с него обаче надмина и очакванията, които разказите на Асен бяха създали. Вместо очаквания силен характер, с респектираща ерудиция, срещнах човек, чиято доброта стопляше всичко наоколо. От това уважението ми към него нарасна многократно (между другото, за разлика от повечето хора, които общуваха с него, аз не можех да преодолея страхопочитанието си и дълго време му говорех на “вие” докато той не ме помоли да престана).

Неговото влияние се оказа решаващо за мен, така, както и за много други хора, с които Трифон Силяновски е общувал. По това време идеологическата простотия и плесента, която покриваше сферата на т.н. “обществени науки” ме бяха накарали да поизгубя смисъла на това, което правя (така и не можех да получа постоянна работа заради някакво зорко партийно око, което не ме изпускаше – все се намираха някакви доноси и интриги, които проваляха всеки мой опит ).

Мислех да захвърля всичко и да тръгна да свиря по кръчмите (щях да печеля повече и да се чувствам доволен). Именно Фончо и неговата воля за борба ме накараха да продължа. Бях наистина впечатлен от този човек, създал огромно творчество без нито грам надежда че то ще види бял свят. Беше с глава по-високо от назначените партийни номенклатурни професори по философия (за музиката просто няма смисъл да се говори - има оценки за него от много големи световни композитори и музиканти), но не демонстрираше превъзходството си. Той караше всички около себе си да разбират че духовността има смисъл, много по-висш от институционалните, социалните и житейските теми, с които тя обикновено се свързва, че тя има значение за самите нас и нашето вътрешно развитие, а не за ролята, която играем в обществото. Затова той нито за секунда не се преклони пред мъчителите си, дори тогава, когато те се опитваха да замажат това, което са му сторили. Когато честват юбилея му като корепетитор в Пловдивската опера той връща ордена, който искали да му връчват – в резултат е изселен в Смолян.

Следващият момент на нашето приятелство настъпи когато някъде през есента на 1984 година веднъж той отвори вратата на семинарната зала, в която имах часове и покани мен и моите студенти в своята за да проведем часовете си съвместно (благодарение на някои музиканти, които заемаха важни постове в номенклатурата, но не бяха загубили съвестта си и уважението си към Трифон Силяновски, му беше позволено полулегално да води дисциплината “партитури” във ВМПИ). Реших да рискувам (това си беше нарушение на дисциплината), но не можех да му откажа и не съжалих – това бяха не часове, а нещо неописуемо – говорехме си за философия (не онази, казионната, а за истинска – за Платон, Ницше, Хайдегер, за философското начало в музиката и какво ли не още), студентите се интересуваха истински и дори илюстрираха нашите философски диалози с музика, понякога пееха песни и над всичко се възвишаваше неговият добър дух, който внасяше хармония и смисъл в нашите наглед спонтанни разговори. Може би тъкмо тогава погребах и последните шансове да получа работа в Института, но това, което спечелих беше много повече.

От Трифон Силяновски научих че не е достатъчно да имаш оригинални идеи и мисли и да импровизираш, а е необходима дисциплина на ума, търпелива и системна работа над интелектуалния материал, благодарение на която от бликналата идея може да се появи същностна мисловна конструкция. Голям момент за мен беше неговата оценка за моя пръв дисертационен проект – през 1985 година (когато го защитих през 2000, почти нищо в него не беше променено – само добавих информация от по-нови изследвания и разбира се – анализ на поведението на масмедиите след 1990 г., но като цяло той запази структурата си и основните теоретични рамки). Той оцени високо работата ми, посочи ми някои пропуски и ме накара да прочета още куп неща за музиката.

Аз му изтърсих че едва ли ще защитя тази дисертация – че няма да ми позволят, а той ме каза: “всъщност важно е да я напишеш за себе си”. Аз така и направих – написах я и когато видях че стана, я зарязах задълго (за радост на някои съвременни блогописачи) – умствената работа около нея беше свършена. Затова пък когато ми се наложи и ми се позволи да я защитя, аз се гордея че Трифон Силяновски, заедно с проф. Никола Дюлгеров бяха мои научни консултанти.

Друго нещо, което си спомням беше ужасът, в който той ни хвърляше когато го придружавахме по улиците или когато ходехме по кръчмите (там май съм научил от него повече, отколкото в аудиториите). Неговият остър език и непоносимост към комунистическата власт често предизвикваха опасни конфронтации. Спомням си че една вечер след часовете, в кръчмата “Ритор” до Института бяхме запсували Тодор Живков. На съседната маса седеше известен български киноартист (нека спестим името му), той дойде до нас и каза на Фончо че не може да търпи такова отношение към първия ни държавен и партиен ръководител. След това притича келнерът и ни помоли бързо да напуснем, защото този същият супермен ги е накарал да викат милиция. Аз се изплаших не на шега, но на него му нямаше нищо. После ми стана ясно: човек, когото два пъти са разстрелвали, не може да се плаши от някакви си милиционери.

Истински шок изпитах когато вече се преселихме в София и му отидох за пръв път на гости – изведнъж попаднах сред хора от друг свят. Много от тях за мен бяха недостижими авторитети, за други научавах неща, които ме караха да изпитвам благоговение. Не можех да повярвам че седя на една маса с толкова знаменити и уважавани личности. Обръщението беше “господине”, нравите и възпитанието бяха коренно различни от тогавашните нрави и възпитание. Трифон Силяновски беше душата на този свят – неговият интелектуален генератор. Естествено, това бяха преимуществено хора, произхождащи от известни и уважавани преди 1944 година семейства, с блестящо образование и култура. Идваха и доста представители на съвременния артистичен елит, които се стараеха да си впишат в тази атмосфера. Без претенциозност и снобизъм се говореше по широк кръг от теми, хората не се стремяха да блеснат, а наистина се интересуваха от това, което се дискутира и се стремяха да търсят истината. Тези вечери ставаха истински събития, никога няма да ги забравя. За мен беше чест да общувам с тези хора, контактът с тях ми е дал безкрайно много, а липсата им се чувства болезнено.

Не мога да пропусна и отношението на Трифон Силяновски към студентите и към младите музиканти. Той ги третираше като свои деца – стремеше се да им даде всичко, което знае, по всяко време на деня и нощта. В него те намираха подкрепа и упование за своите стремежи, творчески планове и развитие. Като че ли той живееше с техните мечти и това го караше да се чувства млад, може би по-млад от нас. Те го търсеха от цялата страна, някои идваха от чужбина специално да се срещнат с него. Затова можем да кажем че геният на Трифон Силяновски се е възпроизвел в душите и умовете на много млади музиканти, които не само са се научили от него да свирят истински, но и да бъдат истински хора.

Фончо беше сред тези, които много бързо след 1990 година разпознаха фалша на това, което се случва. Обзети от “демократична” еуфория, аз и пък и много други не обърнахме внимание на неговите предупреждения, че играем с белязани карти и в тази игра можем да загубим човешката си същност, да станем играчки в ръцете на тези, които създадоха тоталитарните лагери, а после се хванаха да създават демокрацията. И ако все пак в края на краищата успяхме да прозрем цинизма и лъжата, просмукали се в обществото ни, заслугата е пак негова, защото все пак именно той ни е дал ориентирите и координатната система, в която да поместим своите оценки за ставащото. От онова време са нашите най-разгорещени и горчиви спорове, в които, уви, той се оказа прав.

Мъчно ми е за това, че той си отиде огорчен – от хората около себе си, от бездуховността, която обхвана целия ни живот, от това че неговите думи останаха неразбрани, а колосалните му трудове в голямата си част непубликувани и непрочетени. Но в края на краищата, Трифон Силяновски излезе победител в жестоката битка, каквато беше неговият живот. Неговата победа беше музиката – музиката, която той създаде, на която той научи много хора, музиката, която ще звучи като апотеоз на един тежък, жесток, но изпълнен с висш смисъл и благородна мисия живот.

Почивай в мир, Фончо!

Няма да те забравим!

Владимир Дулов

Още за Трифон Силяновски:

http://www.bgchoirsunion.org/composers.php?comp_id=72

http://www.online.bg/kultura/my_html/2236/silianov.htm

http://www.ivankolev.com/IK/persons-silyanovski.htm

http://www.litclub.com/library/musikologia/yapova/siljanovski.html

http://clubs.dir.bg/showthreaded.php?Board=cmusic&Number=1937195259&page=&view=&sb

Decommunization Трифон Силяновски Спомени

ПОЗДРАВИ ОТ ШВЕЦИЯ

Владимир Дулов
От далечна Швеция поздравявам всички свои приятели и колеги. Благодаря за това, което много от тях написаха в моя блог, с мейлове и обаждания подкрепиха мен и всички нас от катедра "Социология" в един момент, когато бяхме подложени на безпрецедентен и безсмислен натиск. Понякога се случва да ти се случи нещо гадно, за да разбереш че има хора, които държат на теб, че си оставил следа в съзнанието на другите, че не си сам и това, което правиш, е намерило отзвук. Така ние неочаквано почувствахме каква сила стои зад нас.
Задочно изпращам поздравите си на студентите от ІV курс специалност "Социология" и искам да се извиня за това че бюрократични проблеми, свързани с пътуването, ми попречиха да присъствам на тяхната абсолвентска вечер.
Понякога трябва да видиш други страни и други хора, за да разбереш по-добре своята. Тук, на огромно разстояние от България, благодарение на информационните технологии не се откъсваме от това, което се случва у нас, но можем отчетливо да сравняваме събитията, протичащи offline, да погледнем под друг ъгъл това, което ни мъчи. Така, както слайд-шоуто на блога отразява погледа, с който гледах Швеция през тези дни, една ключова дума отразява погледа, с който видях живота там (не за пръв път). Тази ключова дума е толерантност. Според мен именно това е отличителната черта на шведския успех. За целия период, който съм там не чух хора да се карат, да се обиждат или да нервничат (с изключение на един случай, когато една жена с колело настъпи лапата на едно куче, което предизвика остра реакция у неговата собственичка).
Намирайки се тук разбрах че тези хора живеят в своето общество, в своята страна и те се отнасят към другите хора като към близки хора, а не като врагове. Когато човек излезе от дома си, той пак е на своя територия и се чувства като у дома си - свободно, уютно и автентично. Естествено тук има доста сериозни проблеми, като във всяка страна съшествуват противоречия и конфронтации, но съществуват и начините те да бъдат решавани съвместно и толерантно. Всяко нещо в тази страна (някои от тях ги има на снимките ми) независимо от това дали става дума за природата, за сградите, за животни и птици, или пък за самите хора, показва че е било обичано. Когато разговаряш с младите хора там, разбираш не само че те са възпитани, мотивирани

и образовани, но че те са отгледани с любов, не само в семействата си, но и от всички институции, ангажирани с техните проблеми, със социализацията им, здравето и образованието.

Направи ми силно впечатление че ходейки из Лунд и Малмьо, изобщо не виждам деца от 7 до 15 години по улиците – нито сутрин, нито вечер, навсякъде само бебета и млади хора над 19 години. Поинтересувах се и от колегите социолози разбрах че по време на учебната година въпросната група деца и тинейджъри се обучават при пълен пансион и всички грижи за тях са обект на държавна политика. Говорих с някои от тях – живеех в младежки хостел и почувствах че тези деца наистина са получили грижа, любов и разбиране, затова и гледат смело живота и бъдещето си.

Тогава си припомних че бяхме обвинявани именно в това – че обичаме студентите си, че ги чувстваме близки и така сме убивали “академичната им самостоятелност”. Напротив, новите впечатления, които придобих, ме убедиха че всъщност сме на прав път – човек е самостоятелен и свободен именно в една общност – в добронамерена и дружелюбна среда, в която не съществуват психологически препятствия да изрази мнението си и свободната си воля, и която ще го приеме с разбиране и солидарност . Затова напълно съм съгласен с това, което Мария и Ивета са написали в моя блог. Опитите да се изкриви смисълът на техните коментари изглеждат смешно и жалко.

Напротив, смятам че това, което сме започнали, трябва да бъде развито и наистина да се утвърдим като солидарна общност, която създава креативност. Академизмът в никакъв случай не означава враждебност и омраза, а точно обратното - модел на общуване и човешки взаимоотношения, които свързват знанието и човешките добродетели.

Мисля че именно този дух на толерантност, разбиране и солидарност прави образованието в Швеция толкова привлекателно и успешно.

Накрая бих призовал и други колеги да изминат този път до Лунд, защото има какво да видят и какво да научат. Сигурен съм че ще изпитат и професионално, и лично удовлетворение.

Мислих какъв да бъде музикалният поздрав - нека бъде песента, която мощно озвучава младия дух на Швеция натиснете линка, за да тръгне:

Europe - The Final Countdown