Може би нямаше да пиша в блога си за това събитие, защото то беше толкова разтърсващо и така добре отразено в медиите и в Интернет, а тези, които бяха там, изпитаха нещо, което рядко се случва в живота дори на запалените любители на рока. В дискусиите след концерта обаче се появиха някои мисли и теми, които явно заслужават внимание и след като последните гърмежи от концерта и бурята по това време са отшумели.
ТАКА ЗАПОЧНА ВСИЧКО
Най-напред, моите собствени пристрастни впечатления от това, което се случи на 4 юли.
На един концерт преди време един мой приятел каза че на тези концерти се събира по-добрата част от България. Като социолог не мога да си позволя оценъчни характеристики, но като обикновен човек ще кажа че първото нещо, което ме е радвало на всички тези концерти е наистина публиката. Дори в такива моменти се чувствам щастлив че съм част от нея.
Когато в града двама души не могат да се разминат без да се блъснат, напсуват и нагрубят, когато навсякъде цари враждебност, простотия и нечистотия – както материална, така и духовна (виждаме как тази мръсотия струи дори от блоговете на наши колеги), изведнъж попадаш в друга и различна среда: хиляди хора на едно място, обединени от своята велика любов – музиката, духовно близки и добронамерени, готови да изтърпят стоически неприятностите, неудобствата и цинизма на организаторите. Когато си там изведнъж получаваш усещането че всичко има смисъл, че не си сам, а твоето съзнание се слива със съзнанието на други хора и че доброто не е абстрактна категория, а нещо, което ни кара да бъдем заедно, и да бъдем близки. И въпреки тъжните мисли, които тогава бяха завладели съзнанието ми, не можах да не се открия пред всички тези хора, не можах да не почувствам силата на това, което ни събира заедно. Това май се вижда добре от снимките.
ДА ИСКАШ ДА ЧАКАШ...
ЕТО ГИ!Само да се намираш в тази среда е достатъчно, за да се почувстваш различно. Наистина беше така, защото ние бяхме там 5 часа преди да започне концертът, беше ни приятно на стадиона и не забелязахме как все пак времето мина, най-напред пристигнаха тировете и автобусите, а после Тома от Music Idol започна да разгрява публиката – това беше една приятна изненада – при целия ми скептицизъм към това шоу, не мога да не призная с удоволствие че той се справи добре.
В такива случаи придобивам усещането че съм в друга страна, не в тази, в която живеем всеки ден, в която ние сами потъпкваме правата си и сами правим живота си гаден. Моят приятел, с когото гледахме концерта ми каза – като гледам тези млади хора тук, разбирам че за България има надежда.
ЕТО МЕ И МЕН ТУК
КОНЦЕРТЪТ
За концерта. Може би са прави тези, които критикуват мениджмънта на двете групи за пренебрежението към концерта – дори и техниката да беше пристигнала навреме, едва ли за няколко часа може да се направи удовлетворително настройване на апаратурата и перфектен саунд-чек (наистина това, което Def Leppard направиха, доказва обратното – техният звук беше различен).
Whitesnake звучаха ужасно, особено в началото. В първия момент изпитах паника (дали целият концерт няма да е толкова зле озвучен – слава Богу после стана търпимо и купонът започна. Винаги съм твърдял че в популярната култура концертът в значително по-малка степен е място за слушане на музика (за тази цел има записи, видео – човек може да се усамоти и да потъне в дълбочината на музикалната реалност като изключи всичко около себе си. На концерт отиваме за друго – не просто да слушаме, а да участваме в колективно свещенодействие, да идентифицираме себе си и се почувстваме като вълни в огромния океан на рока, да бъдем обладани от неговата сила. На концерт ходим за да бъдем заедно с тези, които олицеттворяват култа към голямата музика, но и за да бъдем заедно едни с други, да превърнем любовта си към музика във всеобщо достояние.
Затова никой не страдаше от това че Дейвид Ковърдейл даваше възможност на публиката непрекъснато да пее. Оставям настрана въпроса в какво състояние е гласът му и колко би могъл да издържи – ние бяхме отишли да пеем с него и това ни се удаде. А бурята и дъждът бяха неразривна част от това вълнуващо шоу – нито музикантите, нито техните зрители трепнаха пред стихията – подгизнали във вода, брулени от вятъра, прострелвани от гръмотевици те показаха съпричастността си към стихията на рока, която не само се оказа по-мощна от природните стихии, а напротив – хармонираше прекрасно с тях.
Ето нещо от концерта:
Whitesnake - Is This Love ( Live In Sofia ) 
ТОВА ОСТАНА СЛЕД WHITESNAKE
Останалото е в душите на тези, които бяха там… Неповторимо, като всеки един концерт на Уайтснейк. Имах чувството че след това не мога да слушам вече нищо, че кулминацията вече е настъпила. Затова и сега си мисля че Деф Лепард тряваше да са първи заради шоуто (макар и да е ясно че всичко това предварително е бил ообмислено и договорено). Явно така са мислели и много други хора, които издържаха на бурята по време на концерт, но не можаха да издържат на бурята и дъжда по време на чакане докато бъде готова апаратурата за втория концерт. Струва ми се че сгрешиха, не само защото саунд-чекът беше успешен и звукът беше кристално-чист, но и защото ДЕф Лепард показаха най-доброто от себе си – всичко им се получаваше – и музиката, и контактът с публиката – с една дума забиха здраво и концертът стана за чудо и приказ. Оставам си при мнението че от гледна точка на музикалната логика Снейк трябваше да са втори, но и така всичко беше ОК.
А ТОВА СА DEF LEPPARD
ЕТО И НЕЩО НА DEFF LEPPARD ОТ КОНЦЕРТА:
http://www.vbox7.com/play:6dfccc16
Мнения подобни на моето могат да се срещнат навсякъде, където е писано за концерта, тогава трябва да поясня защо и аз реших да пиша за него. Иска ми се да направя и малко по-различен коментар. Най-напред, това, което привлече вниманието ми в коментарите по повод концерта е едно мнение, че да харесваш музиката на тези, които принадлежат на семейство Deep Purple е направо израз на простотия, ретроградност, липса на музикален вкус, а на едно място срещнах коментар, че това е проява на робска психика и докато у нас има многохилядни концерти на тези групи, едва ли не страната няма да се оправи. Особено странно ми прозвуча тезата че това е опасно особено за младите хора.
Естествено, когато става дума за музика, аз продължавам да настоявам на мнението си че всяка музика от какъвто и да е жанр и стил да е, заслужава правото си на съществуване, щом хората я харесват и обичат и всеки, който започне да им внушава че те “харесват неправилно” изглежда глупаво. Всеки човек може да харесва различни неща и това да не влияе на неговите отношения с другите хора, пък и не дай боже – на обществото. В същото време дори и аз си позволих ообщение в полза на рок-публиката, пък съм писал за мястото на музиката в политическия дискурс (въпреки че от времето, когато това беше актуално, много неща се промениха). Естествено, от социологическа гледна точка най-близко до съзнанието е разбирането за социалната диференциация на вкуса и съвместимостта на едни или други художествени предпочитания с едни или други типове социално поведение. В статичен план, когато говорим за конкретна и неизменна ситуация, този тип анализи са правомерни и оправдани. Когато обаче погледнем нещата в тяхната цялостност, всичко, което е изглеждало очевидно, става меко казано съмнително.
През 2000 година спечелих бутилка уиски за бас, сключен през 1979. Тогава с един мой приятел, голям почитател на рока, спорихме какво ще стане с тази музика през 2000 година. Той твърдеше че тя ще изчезне, ще се изгуби и ще си остане само в съзнанието на нашето поколение, а следващите генерации ще я забравят. Тя не само не изчезна, но продължава да съществува като жанр – можем да дискутираме дали новите генерации изпълнители могат да достигнат върховете на тези от 60 и 70 години, но за високото им равнище и професионализма на съвременните рок-музиканти, както иза успеха им сред широката публика изобщо няма спор.
Естествено е че всяка музика се развива и музиката на всяка епоха е различна. Естествено е че семейство Deep Purple, Black Sabbath, Uriah Heep, да не говорим за по-старите, представляват музика на една отминала епоха, на минали генерации. Сега музиката не може да се прави и да се слуша така, както тогава, не само поради технологични и чисто музикантски съображения, но и поради комплекс от социални, културни, психологически, комуникационни фактори, обусловили фундаменталните промени в нашето светоусещане през ХХІ век. Съвсем други вибрации породиха нови стилове и нови ценности в старите. Сега хората възприемат действителността различно, чувстват нещата в съвсем друг пространствено-времеви континуум, обличат се по друг начин, карат различни коли (дори това че карат коли е различно), пътуват до различни дестинации – това е друг, нов, различен свят, с различни визии и миризми. И колкото да съм пристрастен към класическите образци, не мога да не чувствам и да изпитвам симпатия и съпричастност към това, което изпълва нашето време. Но думата ми беше за друго.
Промените, трансформациите, всичко, което направи живота ни различен през последните години не означават обезценяването на образците от миналото (напротив именно сега ние можем да преценим тяхната стойност). Напротив, именно поривът на контракултурата от 60-те години в края на краищата е свързан с крехките и плахи прояви на вътрешна (защото външна почти нямаше) съпротива срещу наложения от комунистическия режим светоглед. Нещо повече, тези образци дори и сега притежават собствена “енергийна мощ” поради което са приети с радост и любов навсякъде по света, от различни възрасти и социални групи. Затова да се обвиняват младите хора за това че обичат Deep Purple, Whitesnake, Rainbow, Dio изглежда толкова тъпо, колкото и преследването на джаза и рока по времето на комунизма (тук у мен се прокрадва мисълта не са ли свързани по някакъв начин тези обвинения? Не са ли с едни и същи фамилии техните автори, макар и през генерации). Глупаво звучи и идеята че тези групи трябва да идват в България по-рядко. Всички призиви за ограничения и забрани звучат еднакво...
В никакъв случай не смятам че хората трябва да се концентрират върху едни и същи ценности, които смятаме за високи и императивни. Напротив, когато говорим за културност, тя по-скоро представлява не фанатична привързаност към строго определени нормативни реалности, а широк хоризонт и свобода на интерпретациите – затова в това, което наричаме култура има място за всичко – и за миналото, и за настоящето, дори и за вглеждането в бъдещето. Затова безкрайно прав е Буги Барабата в това че проблемът с чалгата не е в самата чалга, а в опита тя да монополизира цялото музикално пространство, да не се остави възможност за избор (http://www.e-vestnik.bg/405 ). В нашето съзнание има място за всичко и разнообразният опит винаги е предпоставка за развитие и усъвършенстване. Между другото прекрасното на концерта, за който говорим е именно в това, че в него намериха място две различни визии за рока, две различни генерации и две различни светоусещания. И ако в началото мислех че след Уайтснейк няма да мога да слушам нищо, слушах Деф Лепърд с радост и с нещо те също ме утешиха.
Точно поради това ми кънтяха на тенекия и подигравките с песента Soldier Of Fortune и с нейната знаковост. Ясно е че ако слушаме една и съща песен или една и съща симфония до втръсване това не е нито удоволствие, нито би дало някаква полза – за това няма спор. Ясно е също че ако у нас има само концерти на Уайтснейк и ние нямаме възможност да гледаме нищо друго, това ще е глупаво и тъжно. Но в широкия диапазон на нещата от които можем да получим удоволствие и които ще ни научат на нещо, има място както за Снейк, така и за Бийтълс и Ролинг Стоунс, които стоят в основата на тази музика и рок-културата изобщо, така и за блус, соул и всичко онова, което изгражда красивия свят на поп-културата. По-широко погледнато, им амяст оза много други неща.
Когато гледахме концерта на Deep Purple миналата година, публиката и особено младата се радваше на техните стари композиции и не беше така въодушевена от последния им албум. На концерта на Уайтснейк и Деф Лепърд наблюдавах една сцена, която ме трогна. До нас имаше един мъж и едно малко момиче – на около 15 години – явно бяха баща и дъщеря – и двамата се радваха на музиката и двамата бяха обединени от една и съща любов към рока, и двамата не виждаха нищо лошо да показват емоциите си един пред друг. Такова нещо аз не бих могъл да правя със събствените си родители – те не биха ме разбрали, нито пък биха могли да куфеят на рок-концерт.
Разбирам защо тази идилия би могла да изглежда съмнително. И аз на лекциите си съм говорел за това че конфликтът на поколенията ражда социалната динамика, че именно през този конфликт и различията между генерациите се извършва обновяването на обществото и културата. Истина е обаче, че конфликтът на поколенията е характерен за модерните общества и именно там, той протича в своята пълнота. У нас винаги е имало само елементи, отделни страни на този конфликт, защото хората винаги са оцелявали семейно, кланово, затова генерациите не биха могли да конфронтират по същество.
През последните години обаче дори елементите на този конфликт вече ги няма – колкото странно да звучи, сега обществото ни е много повече традиционно, отколкото през 1990 година и това се проявява дори в елементите, които някога са били източник на някакъв, макар и повърхностен конфликт. Затова не само на рок-концертите могат да се съберат родители и деца. В съседните апартаменти вечер родителите надуват чалгата, а през деня, когато те са на работа, техните деца надуват същата чалга – виждаме вече и двете генерации да възприемат мутринските или селско-чалгаджийските начини на обличане. Всъщност именно характерът на нашия преход от примитивно към още по-примитивно общество в голяма степен обуславя този съюз между поколенията. Сам по себе си той не е нито добър, нито лош, той просто е продукт на една социална стихия.
Когато обаче именно социалната среда и културата правят конфликта между поколенията невъзможен, са възможни такива опити този конфликт да се симулира, за да се демонстрира модерност. Разликата е обаче в това, че когато той е лишен от съдържание, на т.н. “социални критици” им остава да подложат на критика просто самата възраст. Значи няма кой знае каква разлика между ценностите на различните генерации, има единствено разлика в годините. Тогава ще подложим на унищожителна критика годините. Значи има хора, които са гадни и лоши не защото мислят и правят нещо различно от нас – те са гадни и лоши, защото са стари, а ние сме млади. Гадно и лошо е това, което тези по-възрастни от нас хора харесват и обичат, това, което ги идентифицира и което е свързано с тях. То е лошо, защото те са стари.
Ето ви логиката на този “конфликт на поколенията” – типична логика на нашия абсурден преход. Затова и Whitesnake ще са лоши и не трябва да идват, защото са стари и се идентифицират с едно по-възрастно поколение. Linking park са готини, защото са млади и затова трябва да бъдат почитани. Всички стари трябва да се махнат и трябва да дойдем ние – защото сме хубави заради годините си.
Всъщност това не е конфликт на поколенията, а се нарича възрастова дискриминация, много характерна за сбъркания ни преход и сбърканото съзнание на неговите продукти. Вглеждайки се в статистиките на пазара на труда, откриваме че равнището на развитие на една страна еднозначно се корелира с отсъствието на дискриминация. Навсякъде в нормалните страни е важно не на колко години си, а какво можеш да вършиш и с какво качество. А това е много индивидуално и представлява сърцевината на конкуренцията. Познавам много хора, по-възрастни от мен, които на преклонна възраст притежават талант, работоспособност, желание за развитие и усъвършенстване заедно с много други качества, с които не могат да се похвалят други, значително по-млади от тях. И макар да празнуват рождени дни с много свещи, те гледат напред, движат се нагоре, мечтаят и стоплят всичко около себе си с младите си души.
И обратно – около себе си за съжаление виждам млади колеги, които всъщност вече са завършили развитието си, много рано достигнали тавана си, неспособни за нищо ново, освен за интриги и клюки, изтъкани от завист и горчивина заради неспособността си да направят нещо свестно. Въпреки сравнително малкото си години, те са вече дегенерирали или от комплексите си за непълноценност, или от алкохола, или от уязвеното си “Его”, разкъсано от неосъществените мечти за власт и доминиране, зациклили на това, което някога са запомнили, зубрейки за изпит, отдавна загубили връзка с живия свят, неговата красота и динамика. Точно този тип хора, които са неспособни да реализират своята индивидуалност в една истинска конкуренция, започват да се крият зад възрастта си: “ние сме млади и добри, а те са пенсионери”. Оказва се че това е май единственото им качество – но за тяхно нещастие цифрата на годините може да бъде много относителна.
За един Байрон 36 години са достатъчни за да бъде велико име в поезията една цяла кариера, Лермонтов успява да завърши блестящия си път на 27 години, Джими Хендрикс си отиде на 28. Но Кант и Брукнер започват истинската си кариера на 56 години, за да останат по върховете на преклонна възраст. Май ЕГН-то няма да помогне на никого нито да си потисне разочарованието от провала, нито пък да уязви някого, който може да е по-възрастен на години, но не е загубил жизнените си сили и жаждата за живот.
И разбира се типичният контекст, в който обикновено се вписва дискриминацията е лицемерният призив за защита на правата. Тези, които с радост манифестират своята почит към всичко уродливо и извратено, апелирайки към правото на тази уродливост или по-скоро нашето задължение да я търпим, в същото време са превърнали дискриминацията в своя философия. Това всъщност е закономерност – винаги дискриминацията е била защитавана от хора може би не много умни, но все пак достатъчно умни, за да осъзнаят своята непълноценност и нищожността на своите амбиции. Тогава те започват да се крият зад нещо, което да им замести индивидуалността – националност, религия, сексуалност, или пък възраст. Така стават значителни – с нещо, за което нямат заслуги.
Ето такива са подтиците за дискриминация – те не идват непосредствено от една или друга идеология – напротив идеологиите ги улавят, спекулирайки върху социализираните комплекси за непълноценност.
Всичко това обаче е чуждо на рока и неговата философия – напротив неговото колективно свещенодействие всъщност обединява индивидуалности – на рок-концертите по стадионите се събира не тълпа, а множество светли глави, които намират в музиката добротата, радостта и светлината. Затова там има място и за млади и за стари – и за Бъди Холи, и за Маnowar и разбира се за Whitesnake.
Eто и по-хубави фотографии от концерта:
ФОТО-КУЛТ / Албум / Сцена / David Coverdale / Whitesnake - Live in ...
Дъжд, любов и рокенрол с WHITESNAKE и DEF LEPPARD
