Навършиха се три години от деня, в който той ни напусна. За всички, които го познаваха, този ден представлява граница – екзистенциална, интелектуална и музикална. Светът престана да бъде същият, нещо се промени безвъзвратно и да не кажем безнадеждно. Защото докато него го имаше, като че ли тлееше някаква надежда че не всичко е загубено, че може да има някаква промяна. Неговото присъствие правеше света по-добър, по-приемлив и наситен със смисъл. Когато Фончо си отиде, настъпи пустота, за която не подозирахме – изчезна неговото духовно пространство, което ни даваше енергия и смелост в нашите търсения и точно тогава ние започнахме полека-лека да разбираме какво е бил той за нас през цялото това време.Мислех най-напред да публикувам биографични данни, но се спрях – тази информация съществува – може би по-важен е личният спомен, макар той да се свързва с моите собствени преживявания. Точно поради това обаче този спомен е по-истински от официалните думи, дати и години. За това, което Трифон Силяновски е създал, слава Богу вече се знае доста. За ролята, която той е изиграл в нашите съдби, може би не се знае толкова.
За мен познанството с Трифон Силяновски започна през 1983 година, когато започнах да преподавам философия във Висшия музикално педагогически институт – Пловдив (не знам защо някои хора счетоха това за компрометираща информация, а всъщност това бяха прекрасни години от живота ми). Запозна ни пианистът Асен Кантарджиев (най-добрият ми приятел, когото нелепата съдба отне през 1988 година). Той ми разказа за един универсално надарен човек – музикант, композитор, философ и теоретик на културата, на когото е забранено да работи, да се свирят негови произведения и да се публикуват негови работи. И въпреки това, той не спира да работи – да пише, да композира и да обучава напълно безплатно музиканти: от начинаещи, до известни светила, които не пропускат неговата консултация когато трябваше да излизат на сцена. Впоследствие аз лично се уверих че е така.
Срещата с него обаче надмина и очакванията, които разказите на Асен бяха създали. Вместо очаквания силен характер, с респектираща ерудиция, срещнах човек, чиято доброта стопляше всичко наоколо. От това уважението ми към него нарасна многократно (между другото, за разлика от повечето хора, които общуваха с него, аз не можех да преодолея страхопочитанието си и дълго време му говорех на “вие” докато той не ме помоли да престана).
Неговото влияние се оказа решаващо за мен, така, както и за много други хора, с които Трифон Силяновски е общувал. По това време идеологическата простотия и плесента, която покриваше сферата на т.н. “обществени науки” ме бяха накарали да поизгубя смисъла на това, което правя (така и не можех да получа постоянна работа заради някакво зорко партийно око, което не ме изпускаше – все се намираха някакви доноси и интриги, които проваляха всеки мой опит ).
Мислех да захвърля всичко и да тръгна да свиря по кръчмите (щях да печеля повече и да се чувствам доволен). Именно Фончо и неговата воля за борба ме накараха да продължа. Бях наистина впечатлен от този човек, създал огромно творчество без нито грам надежда че то ще види бял свят. Беше с глава по-високо от назначените партийни номенклатурни професори по философия (за музиката просто няма смисъл да се говори - има оценки за него от много големи световни композитори и музиканти), но не демонстрираше превъзходството си. Той караше всички около себе си да разбират че духовността има смисъл, много по-висш от институционалните, социалните и житейските теми, с които тя обикновено се свързва, че тя има значение за самите нас и нашето вътрешно развитие, а не за ролята, която играем в обществото. Затова той нито за секунда не се преклони пред мъчителите си, дори тогава, когато те се опитваха да замажат това, което са му сторили. Когато честват юбилея му като корепетитор в Пловдивската опера той връща ордена, който искали да му връчват – в резултат е изселен в Смолян.
Следващият момент на нашето приятелство настъпи когато някъде през есента на 1984 година веднъж той отвори вратата на семинарната зала, в която имах часове и покани мен и моите студенти в своята за да проведем часовете си съвместно (благодарение на някои музиканти, които заемаха важни постове в номенклатурата, но не бяха загубили съвестта си и уважението си към Трифон Силяновски, му беше позволено полулегално да води дисциплината “партитури” във ВМПИ). Реших да рискувам (това си беше нарушение на дисциплината), но не можех да му откажа и не съжалих – това бяха не часове, а нещо неописуемо – говорехме си за философия (не онази, казионната, а за истинска – за Платон, Ницше, Хайдегер, за философското начало в музиката и какво ли не още), студентите се интересуваха истински и дори илюстрираха нашите философски диалози с музика, понякога пееха песни и над всичко се възвишаваше неговият добър дух, който внасяше хармония и смисъл в нашите наглед спонтанни разговори. Може би тъкмо тогава погребах и последните шансове да получа работа в Института, но това, което спечелих беше много повече.
От Трифон Силяновски научих че не е достатъчно да имаш оригинални идеи и мисли и да импровизираш, а е необходима дисциплина на ума, търпелива и системна работа над интелектуалния материал, благодарение на която от бликналата идея може да се появи същностна мисловна конструкция. Голям момент за мен беше неговата оценка за моя пръв дисертационен проект – през 1985 година (когато го защитих през 2000, почти нищо в него не беше променено – само добавих информация от по-нови изследвания и разбира се – анализ на поведението на масмедиите след 1990 г., но като цяло той запази структурата си и основните теоретични рамки). Той оцени високо работата ми, посочи ми някои пропуски и ме накара да прочета още куп неща за музиката.
Аз му изтърсих че едва ли ще защитя тази дисертация – че няма да ми позволят, а той ме каза: “всъщност важно е да я напишеш за себе си”. Аз така и направих – написах я и когато видях че стана, я зарязах задълго (за радост на някои съвременни блогописачи) – умствената работа около нея беше свършена. Затова пък когато ми се наложи и ми се позволи да я защитя, аз се гордея че Трифон Силяновски, заедно с проф. Никола Дюлгеров бяха мои научни консултанти.
Друго нещо, което си спомням беше ужасът, в който той ни хвърляше когато го придружавахме по улиците или когато ходехме по кръчмите (там май съм научил от него повече, отколкото в аудиториите). Неговият остър език и непоносимост към комунистическата власт често предизвикваха опасни конфронтации. Спомням си че една вечер след часовете, в кръчмата “Ритор” до Института бяхме запсували Тодор Живков. На съседната маса седеше известен български киноартист (нека спестим името му), той дойде до нас и каза на Фончо че не може да търпи такова отношение към първия ни държавен и партиен ръководител. След това притича келнерът и ни помоли бързо да напуснем, защото този същият супермен ги е накарал да викат милиция. Аз се изплаших не на шега, но на него му нямаше нищо. После ми стана ясно: човек, когото два пъти са разстрелвали, не може да се плаши от някакви си милиционери.
Истински шок изпитах когато вече се преселихме в София и му отидох за пръв път на гости – изведнъж попаднах сред хора от друг свят. Много от тях за мен бяха недостижими авторитети, за други научавах неща, които ме караха да изпитвам благоговение. Не можех да повярвам че седя на една маса с толкова знаменити и уважавани личности. Обръщението беше “господине”, нравите и възпитанието бяха коренно различни от тогавашните нрави и възпитание. Трифон Силяновски беше душата на този свят – неговият интелектуален генератор. Естествено, това бяха преимуществено хора, произхождащи от известни и уважавани преди 1944 година семейства, с блестящо образование и култура. Идваха и доста представители на съвременния артистичен елит, които се стараеха да си впишат в тази атмосфера. Без претенциозност и снобизъм се говореше по широк кръг от теми, хората не се стремяха да блеснат, а наистина се интересуваха от това, което се дискутира и се стремяха да търсят истината. Тези вечери ставаха истински събития, никога няма да ги забравя. За мен беше чест да общувам с тези хора, контактът с тях ми е дал безкрайно много, а липсата им се чувства болезнено.
Не мога да пропусна и отношението на Трифон Силяновски към студентите и към младите музиканти. Той ги третираше като свои деца – стремеше се да им даде всичко, което знае, по всяко време на деня и нощта. В него те намираха подкрепа и упование за своите стремежи, творчески планове и развитие. Като че ли той живееше с техните мечти и това го караше да се чувства млад, може би по-млад от нас. Те го търсеха от цялата страна, някои идваха от чужбина специално да се срещнат с него. Затова можем да кажем че геният на Трифон Силяновски се е възпроизвел в душите и умовете на много млади музиканти, които не само са се научили от него да свирят истински, но и да бъдат истински хора.
Фончо беше сред тези, които много бързо след 1990 година разпознаха фалша на това, което се случва. Обзети от “демократична” еуфория, аз и пък и много други не обърнахме внимание на неговите предупреждения, че играем с белязани карти и в тази игра можем да загубим човешката си същност, да станем играчки в ръцете на тези, които създадоха тоталитарните лагери, а после се хванаха да създават демокрацията. И ако все пак в края на краищата успяхме да прозрем цинизма и лъжата, просмукали се в обществото ни, заслугата е пак негова, защото все пак именно той ни е дал ориентирите и координатната система, в която да поместим своите оценки за ставащото. От онова време са нашите най-разгорещени и горчиви спорове, в които, уви, той се оказа прав.
Мъчно ми е за това, че той си отиде огорчен – от хората около себе си, от бездуховността, която обхвана целия ни живот, от това че неговите думи останаха неразбрани, а колосалните му трудове в голямата си част непубликувани и непрочетени. Но в края на краищата, Трифон Силяновски излезе победител в жестоката битка, каквато беше неговият живот. Неговата победа беше музиката – музиката, която той създаде, на която той научи много хора, музиката, която ще звучи като апотеоз на един тежък, жесток, но изпълнен с висш смисъл и благородна мисия живот.
Почивай в мир, Фончо!
Няма да те забравим!
Владимир Дулов
Още за Трифон Силяновски:
http://www.bgchoirsunion.org/composers.php?comp_id=72
http://www.online.bg/kultura/my_html/2236/silianov.htm
http://www.ivankolev.com/IK/persons-silyanovski.htm
http://www.litclub.com/library/musikologia/yapova/siljanovski.html
http://clubs.dir.bg/showthreaded.php?Board=cmusic&Number=1937195259&page=&view=&sb
